Човеците не се променят. Ама никога. Ако някой твърди обратното да спори с Островски, който преди около 150 години е написал пиесата „Лес”. В наши дни режисьорът Николай Ламбрев я поставя под името „Стреляйте по артиста”. И звучи плашещо актуално.
„Стреляйте по артиста” закри фестивала „Сцена на кръстопът” в препълнения Дом на културата „Борис Христов”. Неслучайно организаторите са подбрали точно тази постановка за край на театралния фестивал.
Постановката показва два напълно различни свята. Единият – този на двама артисти, бедни и отчаяни, изиграни от Калин Врачански и Георги Къркеланов, които обикалят безкрайните предели на Русия в търсене на работа и смисъл. Другият е този на елита на обществото с всичките му теми и занимания – пари, покупки, продажби, власт и алчност. Обикновено тези два свята не се срещат никога или пък изключително рядко. Те нямат допирни точки. В България винаги са съществували тези два свята, които дори не си говорят, просто защото нямат общ език. В театъра, обаче, те ще се сблъскват без да искат със един с другиго.
Племенникът на господарката на имението, чудесно изиграна от Антоанета Добрева – Нети, е един от странстващите артисти. Той няма как да се яви пред богата си леля като наследник и да заяви, че е такъв, какъвто е – артист. Никой няма да го вземе насериозно. Не е достоен за наследник на такова имение с тази никаква професия. И артистът е принуден да прави това, което единствено може – да играе. И да се прави на някой друг.
Оттук започва и основният конфликт в „Стреляйте по артиста”. А той ни е много познат и днес – да предпочетеш тежката реалност на безпаричието, нищетата и вечното лутане или да живееш като богат наследник в свят, изтъкан от фалш, лъжи и измами. Пред това предизвикателство и преди, и днес, 150 години по-късно, не само в Русия а и по цели свят, страшно много хора са принудени да правят същия избор. Не всички, обаче, правят избора на артиста – да откаже на лъскавия и лъжовен свят, да е беден, но пък да запази себе си.
Целият този до болка актуален конфликт, който се е раждал във всеки от нас поне веднъж, е чудесно съчетан с хумор, забавни ситуации, сценични битки, руски песни и танци, от които ти се прииска просто една водка, за да забравиш за терзанията на съществуванието.
Творчески екип:
Автор: по A. Н. Островски
Сценична версия и постановка: Николай Ламбрев – Михайловски
Сценография и костюми: Марина Райчинова
Музика: Дони – Добрин Векилов
Участват: Калин Врачански, Георги Къркеланов, Антоанета Добрева – Нети, Владислав Виолинов, Яна Бобева, Александър Дойнов, Йордан Ръсин, Йордан Алексиев, Стойко Пеев, Радосвета Василева
Илия ДИМИТРОВ
Стефан Мавродиев върна славата на знаменитата пловдивска трупа от втората половина на 60-те години на миналия век с близо до гениалността изпълнение в "Чинечита" от Тиери Дебру, постановка на Емил Бонев.
Великолепна Виктория Колева /имам слабост към тази актриса, още докато беше на пловдивска сцена/ и надеждно ново поколение - далеч от рекламните и риалити аркашки: Милко Йовчев.
Пиеса, която търси смисъла на човешкия живот през смях и сълзи, заблуди и просветления, грешки и прошки.
За мен - най-доброто от тазгодишната Сцена на кръстопът, с която се закри 19-тото издание на фестивала.
Ако не сте гледали "Чинечита", идете в Театър 199! Не просто добро, а изключително представление!
Историята на Тиери Дебру е за измисления и реалния живот, за мечтите и онова, което ги убива, за усилията и паденията, за стремежите и камъчетата по пътя, за фиксидеите и голямата идея на живота.
Разказана изключително пестеливо на сцената на камерната зала, с употребен в действие всеки малък детайл, и чудесен музикален съпровод /Ю-пи-ду, ю-пи-ду, ю-пи-ду дълго ще звучи в главата ви/ - пиесата наистина разтърсва, както може да го стори само голямото изкуство: онова, което е призвано да дири смисъла в живота и да ни кара да го следваме дори с провалените си опити.
"Чинечита" е знаменитото киностудио в Рим - света на София Лорен, Джина Лолобриджида, Марчело Мастрояни, Роберто Бенини, и да - Стефан Мавродиев.
Героят му стига само до портиера на "Чинечита", ала духът на героя е на самия връх на знаменитото студио.
Как става това - с играта на Мавро. Не знам как този велик български актьор не умря на сцената като героя си!
Подобен полет, с резки катапулти - в мимики, глас, настроение, паузи, не съм гледал сигурно от миналия век.
Повече такъв театър на Сцената! Повече такъв театър в Пловдив и публиката ще пълни залите не за по едно-две представления.
Изобщо Театър 199 с двете си постановки по време на фестивала - "Чинечита" и "Театър, моя любов" - сочи като указателна табела мястото на днешната драма: при живота, до живота, в живота.
Независимо въобразения или случващия ни се, мечтания или написания по сценарий: Ерос или Танатос.
"Чинечита" ни вкарва в играта, прави ни актьори поне за час и нещо, а това е смисълът на голямото изкуство.
Гледайте постановката на Емил Бонев, няма да съжалявате.
Ю-пи-ду, ю.пи-ду, ю-пи-ду, и много Адриано Челентано!
Антон БАЕВ