Многонаграждаваната постановка на Теди Москов "Каквато ти ме искаш" по пиесата на италианския Нобелист Луиджи Пирандело /1934/ завъртя N-то представление на 19-годишното издание на пловдивския театрален фестивал Сцена на кръстопът.

Не съм гледал другите, но сигурно е вярно твърдението, че всяка постановка става по-добра с всяко следващо представление - като отлежалото вино.

Москов интерпретира любимата тема на Пирандело за себеидентификацията в коктейл от бутафория, бурлеска, мелодрама и мюзикъл с мощно експониране на мултимедия - паралелна втора сцена на спектакъла.

Действието прехвърча от разгромената през Първата световна Германия - Берлин от 1929-та, до заспалото Удине в Италия, 4 месеца по-късно.

Великолепната Снежина Петрова е център на спектакъла с непрекъснато сменящи се роли - на жена, чийто съпруг бил умрял преди 4 години, но и да не е умрял, е женен за някоя друга, значи все пак някой е умрял.

Тя се е озовала в дома на полудяващ писател, който я знае като Елма.

В Удине обаче мъжът й е жив и я издирва от 10 години под името Лучия.

Пиранделно/ Москов уточняват двойнствеността - Лучия е светлина на италиански, а Елма - вода на арабски.

Коя съм аз? - е въпросът на Лучия/ Елма.

Отговорът на писателя Слаптер е Елма. За мъжа й, който не я е виждал от 10 години е Лучия.

И двата отговора са без значение за самата Лучия/ Елма.

Искам да избягам от себе си самата, казва тя, понеже презира писателя, а връщането при бившия й мъж е бутафория, понеже - този човек 10 години е вярвал, че тя е жива, но мислеше, че няма да е вече същата.

Там, в Удине, в италианската провинция, впрочем доста наподобяваща нашата с имотните си обвързаности, той търси жена, каквато не съществува.

Лучия/ Елма не може да му даде друго освен едно тяло - вземи ме и ме направи такава, каквато ще ме обичаш.

Удине не може да дари Лучия със самата себе си.

Тя се връща при писателя Слаптер, защото предпочита маската пред разголването, играта пред това да си себе си.

А всъщност дали не сме най-истински в ролите?

Финалът на постановката на Теди Москов е уникален.

Слаптер и Лучия се мъчат над гигантска писалка и чаша.

Бутафорните вещи са по-големи от нас самите, защото писането и въображението са винаги по-големи от човека.

Това ми каза Теди Москов с брилянтния си Пирандело на Сцена на кръстопът.

ИКАР за най-добър спектакъл. ИКАР за сценография, АСКЕЕР за режисура. АСКЕЕР за костюмография. АСКЕЕР за сценография.

Какво повече да кажем?

А, да! Великолепните представления днес са динамичните и къси - Пирандело на Москов е час и пет минути само!

Антон БАЕВ

Камерната пиеса „Няма ток за електрическия стол" на драматурга Александър Секулов бе втората премиера на Сцена на кръстопът, продукция на Пловдивския театър.

С две думи – това е първа експериментална пиеса на местната драма поне от десетилетие, а може би и от времето на Уестсайдска история.

„Няма ток" е трудна за гледане, веднага казвам, не е за масов зрител.

Самата тема – жертвата и палача /престъплението по Достоевски в случая липсва/, е мъчителна, понеже – или най-малкото защото, ние не искаме да сме нито жертви, нито палачи.
Оттук и провокацията към зрителя – не искаш, ама си.

Дуото Калин Врачански и Красимир Доков играят в продължение на час и двайсет минути в шумоизолирана стая за екзекуции, първият е вързан през цялото време за електрическия стол, а вторият – снове в очакване на тока, който е спрял, за да си свърши работата.

Палачът, прочие, липсва. Няма присъда, има осъден, има и човек, който да си свърши работата.

Пиронът е:

- Ти искаш ли да ме убиеш?
- Нямам против да умреш!
/Цитатът е по памет./

Пиесата клони към абсурда, но не го прекрачва. В последна сметка се стига до илюзорно спасение чрез размяна на ролите.

Камерата, в която играят двамата актьори, предварително отказва битиен изход. Те са затворени, а отвън светът се е самовзривил.

Жертвата и палачът имат една възможност – да разменят местата си, което и правят.

Те не са одарени да съдят, защото са априори наказани да изпълняват отсъденото от друг – Господ или днешната юриспруденция, разликата е малка.

Бунтът на овързания Врачански стига до овързването на палача му.

Само, че истинският палач липсва.

Калин Врачански най-вероятно ще атакува някоя от театралните награди през сезона с ролята си на осъден на изпържване.

Според мен обаче Красимир Доков е класа над Врачански – умерен, прибран и знаещ кога да стреля с револвера.

Какво правеше часовникът на стената, изоставащ с 3 часа от реалното време, ще питам някой път режисьора, не успях да разгадая енигмата.

Постановката на Лилия Абаджиева е експериментална не само за пловдивския театър.

Темата обаче не е престъплението и наказанието, както погрешно може да се изтълкува.

Темата е наказаните ние.

Трудно за гледане, но въздействащо, ако посмееш да надзърнеш в клетката за екзекуции.

Антон БАЕВ