НАМЕСТО ПОКАНА НЯКОЛКО ПРОГНОЗИ/РАЗСЪЖДЕНИЯ В АВАНС

Предстои ни страхотно приключение! За две седмици, ако издържате на такъв маратон, можете да видите всичко най-интересно, случило се по българските сцени през 10-те месеца на изминалия сезон. И няколко топли-топли представления, т.е премиери. Но по същество премиери за пловдивчани са всички заглавия в тазгодишния афиш.

 За премиерата на „Канкун”, с която откриваме тази година фестивала, и за „Вишнева градина”, с която ще го закрием, нямам никакви съмнения – ще побързате да се класирате на билетната каса. Последното представление на любимия ни Крикор Азарян и поредната премиера на пловдивчанката Бина Харалампиева ще се радват на интерес  заради тях, заради актьорите. Едното носи любопитството към новото и неизвестното, другото – шлейфа на легендата Азарян. Но между тях има още 22 представления. Още отсега знам, че ще се разпродадат за нула време билетите за „Сирано дьо Бержерак” на Теди Москов, за „Приятнострашно” на Яна Борисова и Галин Стоев и за любимката на пловдивската публика Светлана Атанасова в „Убийте тази жена!” И ще бъдете прави, защото това е едно от най-любопитните създания на Теди, спектакълът на Галин Стоев обра всички възможни награди, а любопитните, които помнят Светлана, ще дойдат да видят успяло ли е след 20 години това момиче да съхрани своя неукротим дух и артистизъм. „Характери” на Камен Донев си е зрителски хит отвсякъде, макар че актьора Камен Донев  ще видим в друго представление – „Снегирьов и неговият син Илюша”. И за Мариус билетите ще свършат бързо-бързо. Мариус в Пловдив е религия. Ами „Дама пика” по Пушкин – ах, колко любопитно и с какви актьори? Също. Георги Господинов може да бъде интересен на повече от 400 души, дали ще намерят време да се окажат на едно място – не знам, но си струва. Не подценявайте спектаклите на прочутия Пазарджишки театър. Това, което направи театърът в своята 40-годишнина – да отдаде уважение към Константин Илиев, един от най-стойностните български драматурзи, като прочете отново „Музика от Шатровец” и „Нирвана” и за първи път „Цар Шушумига”, може да направи само един театър с чувство за памет, за стил, за солидарност. А в спектакъла на Сливенския театър ще видим четирима млади актьори, някои от тях възпитаници на Пловдивския университет,  режисьор е една от надеждите на българския театър Стайко Мурджев, който от този сезон очакваме в Пловдивския театър.
Ако съм на ваша възраст, знам кои по-често четат сайтове, ще отида да видя „Г-н Колперт”, но тъй като съм на възрастта на родителите ви, ще предпочета „Електра”. За всички ни ще бъде любопитно да видим работата на Василена Радева. И тя е сред режисьорите, на които българският театър разчита и ще разчита в бъдеще. По следите на събитията от Дубровка немският автор Торстен Бухщайнер е създал своята драма „Нордост”.
Ходите ли често на театър? Обичате ли да сравнявате? Е, тогава  се открива невероятно поле за любопитни разсъждения. Николай Ламбрев след близо 30 години поставя отново пиесата на Радзински  „Тя без  любов и смърт”, Росица Обрешкова е  посегнала към „Мизантроп” – някои от нас помнят постановката на Любен Гройс  и една на Югословенско драмско позорище, която бе в афиша на първата „Сцена на кръстопът”. Само преди няколко сезона Стоян Радев постави „ Братя Карамазови” на пловдивска сцена, сега се концентрирал върху една сюжетна линия в романа и ще ни покаже „Снегирьов и неговият син Альоша”. А какви възможности за паралели дава „Есенна соната” за тези, които са гледали спектакъла на Младен Киселов или филма на Ингмар Бергман. Няма да сгреша, ако кажа, че в досегашните 13 издания на „Сцена на кръстопът” два прочита на „Дядя Ваня” – на руския режисьор Хейфец в ДТ Бургас и на Николай Поляков в ДКТ Враца, оставиха много силна следа, сега ще видим постановката на Стефан Мавродиев в Младежкия театър. 
„Фауст” и „Елада Пиньо и времето” не са поставяни в Пловдив, но познавам почитатели и на  класическия текст на Гьоте, и на романа на Керана Ангелова. Какво и кого не съм споменала?  „Капиталът” на Съни Сънински по Маркс, Фо, Унамуно... и „Гълъбът” от Патрик Зюскинд.  И те си имат своите таргет групи... Повярвайте ми. Затова – облечете си любимите дрехи и елате на театър.


И, ако не съм права, че всичките спектакли в селекцията са интересни, опровергайте ме! Готова съм да споря.
                                                                                   Пенка Калинкова

КАКВО СЕ СЛУЧВА В КАНКУН, АКО...

Две двойки със стаж в семейния живот не за първи път споделят лятната си ваканция. Този път в Канкун, знаменит курорт в Мексиканския залив. Отпуснатостта на курортното битие и едно „ако” отключват поредица  от комични и съвсем некомични ситуации, водят до признания и самооценка на досегашния живот на четиримата персонажи, задават въпроси. В испански публикации жанрът е определен като комедия. Режисьорката Бина Харалампиева, която откри за българската сцена драматургията на Жорди Галсеран, е изключително запалена, когато говори за автора и неговите характерности, но не желае и призовава медиите да не разказват сюжета. Защото и най-изобретателният разказ ще опрости и профанизира „невероятната история”, както тя я определя.

Може би в Испания наистина търсят и подчертават смешното. Тук, обаче, режисьорката, следвайки автора, през цялото време балансира на ръба между комичното и драматичното. И това може да се стори някому объркващо, по-трудното решение е. Каква бездна се отваря, ако някога някъде ти си откраднал или не си откраднал нечии ключове от кола, по какви коловози може да се завърти животът ти и къде и с кого би протекъл той. Това е съвсем мъничко повдигане на завесата. Разказът се води от името на една от героините. В ролята е Ирини Жамбонас, актриса с опит и голяма енергетика. Тя е стълбът на представлението. Партнират й младата, красива и темпераментна Искра Донова и Христо Мутафчиев, един от предпочитаните актьори на Бина Харалампиева. В този спектакъл той е доста различен – внимателен, вглъбен, търсещ по-приглушена характерност. И въпреки това е основният предизвикващ взривове от смях. Пловдивското попълнение в квартета е Ивайло Христов. Ще му се наложи да пътува до София, както на колегите му – до Пловдив. Спектакълът в продуцентско отношение (с подкрепата на двете най-големи български общини) е любопитна стъпка в посока на театралната реформа.

В София и сред по-младата публика проблемът за избора, при това с отворен финал, ще има много почитатели.

 

                                                                            Пенка Калинкова

 

ЛИЧНО ПО ПОВОД НА „ТЯ БЕЗ ЛЮБОВ И СМЪРТ”

Да се завърнеш в ...Пловдив и да покажеш една пиеса, с постановката на която си имал успех и си събирал пълни зали преди 27 години. Да предизвикаш спомени и сравнения с новия си прочит след толкова години. Когато авторът, един от най-играните през 70-те и 80-те години в Русия и извън нея съветски драматург Едвард Радзински, отдавна вече е загърбил писането на пиеси и се е отдал на историята и публицистиката. Когато поколенията в зрителната зала са се сменили. И Радосвета Василева, тогавашната изпълнителка на Тя, е вече във възрастта на майката и наистина играе Майката в твоя нов спектакъл... Е, трябва да си Николай Ламбрев, макар и с добавеното бащино име Михайловски. Трябва да си малко встрани от другите, а всъщност верен на себе си и на предишни привързаности.

Разбира се, това е съвсем друг спектакъл. Някои от старите твои почитатели и зрители се усъмниха, че текстът е променен, не е същият, не се връзва с носталгичния им спомен по романтичната героиня. Да, преводът на Добринка Стефанова е нов. Самата тя напусна внезапно този свят преди дни. Светла й памет. Но друг е ритъмът на времето, други са реалиите на съвместното ни живеене. Пак има самотни жени и мъже, нуждаещи се от любов, пак се срещат млади момичета, не желаещи да затъват в баналността на битието. Може би привидно не са толкова романтични, може би са по-ожесточени, по-шантави, по-луди. В ролята на Тя младата и талантлива актриса Лидия Инджова е съвършено въплъщение на новия нерв и стил на времето. Мисля си, че това момиче ще има много интересно бъдеще. И Радосвета Василева, и толкова любопитната Анастасия Ингилизова, и зрелият професионалист Георги Кадурин, Гергана Данданова, съвсем младите Боян Младенов и Леонид Йовчев са страхотни  твои съмишленици. А Чайка Петрушева е създала такава сценична среда, в която всичко дрънчи и може да се движи по вертикала, хоризонтала и всички възможни диагонали. И Дони с избора на музиката се е справил отлично. Това наистина е едно от най-добрите ти представления и ти вероятно го знаеш.

Всичко, което каза на пресконференцията, за театралните екскурзианти в събота и неделя, които не искат да помнят след представлението какво са видели, е вярно по принцип, но аз срещнах след него развълнувани зрители и повярвай ми те ще се връщат към спомена си от тази вечер в Пловдив и „Тя без любов и смърт”. А може би все пак чувствителността ни не е съвсем закърняла?

НАИСТИНА „ЕСЕННА СОНАТА”

Специален спектакъл. Поставен, изигран/изсвирен, като музикално произведение. Като соната. Есенна. Толкова чисто, изискано е направен, че имаш усещането за концертна зала, виртуозни музиканти и любим диригент. И досега помня филма на Ингмар Бергман с Ингрид Бергман в ролята на Шарлота, майката, и на Лив Улман като Ева. Добре помня и спектакъла на Младен Киселов с Илка Зафирова, Жорета Николова, Атанас Атанасов и Йоана Буковска. „Есенна соната” или я правиш запомнящо се, или въобще не я правиш. Важно е да имаш с кого да я направиш. Режисьорът Иван Урумов е поел това предизвикателство, защото има актьорите, с които да извърви пътя. Анелия Ташева и Ивана Папазова са забележителен тандем. Майката – артистична, светска, галеница на съдбата, но и жена и музикантка, устояваща в трудна творческа конкуренция. Нещо в нейното излъчване и органична артистичност ми напомни една порастнала Сали Боус на Лайза Минели. Дъщерята е забележителна дама в своя стоицизъм, стаявана ненавист, която се взривява мълниеносно, и дълбоко законспирирана любов и обаяност от чара на майката. В редки скъпоценни мигове те пробиват подозрителността и напрежението между двете жени. Сблъсъкът е винаги възможен. Защото отношенията им са като незарастнала рана. Има един забележителен момент, който в изпълнението на Анелия Ташева и на Ивана Папазова като че ли за пръв път, поне за мен, прозвънва с удивителна искреност и неподправеност. Това е диалогът между непорастналото дете Шарлота и преждевременно състарената Ева. Ролите са разменени отдавна, но изповедта като светкавица разсича дълго трупани мълчания, страхове, вина.
И пасторът на Стефан Попов, и Хелена на Мария Станчева са плод на премислена  интерпретация. Добро сценографско решение и костюми /особено на Ева/ на Петьо Начев.
Представлението има стил и това няма как да не се забележи. Много съм любопитна дали нефестивалната публика ще има сетива за него.

 

                                                                           Пенка Калинкова

НА МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА ТРЯБВА ДА Й СЕ СВАЛЯ ШАПКА

НА МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА ТРЯБВА ДА Й СЕ СВАЛЯ ШАПКА

за всичко, което е направила и прави в Театрална работилница „Сфумато”, за това, което прави/изработва в столичните и извънстолични театрални трупи. В случая с представлението на МГТ „Зад канала” тя със своя безукорен професионализъм проправя път на един известен автор, но млад, начеващ драматург. Т.е спечелва за театъра нов автор. Сигурна съм, че пиесата е добивала плът и кръв, раждала се е като театрален текст именно в тези дни и часове на репетиционния период.

Ще ви разкажа нещо лично. Сестра ми искаше да свири на пиано, баща ми и купи акордеон, защото има клавиши и прилича на пиано. И аз исках да свиря на пиано, но като по-голяма имах повече шанс от нея и най-напред ми купиха четвъртинката, после половинката и общо взето измъчвах цигулката, както казваше моят учител, повече от 10 години. Дори свирех  втора цигулка в училищния оркестър. Някои, четящи тези редове, ще си го спомнят. Сестра ми набързо приключи с акордеона. Е, нямаше убийство на акордеон, както в пиесата на Георги Господинов „Апокалипсисът идва в 6 вечерта”. В нашия случай и двата инструмента сега прашасват на тавана.

Защо разказах тази случка? Защото Георги Господинов пише за преживени неща, неговите истории, диалози и монолози не са измислени. А професор Маргарита Младенова е помогнала те да станат театър, естествен театър, нали?


                                                                  Пенка Калинкова