ОТКРИВАНЕ С „КОЛА БРЬОНОН”

Кратката церемония по откриването на 15-тото издание на ЕМТФ „Сцена на кръстопът” изправи на сцената създателя и артдиректор на феста проф. Стефан Данаилов, кмета на Община Пловдив Славчо Атанасов и директора на Драматичния театър „Николай Осипович Масалитинов” Кръстю Кръстев. В приветствието на министъра на културата Вежди Рашидов, прочетено от директора на театъра, се казва: „Съдбата помага на онези, които имат не само талант, но и характер да реализират онова, което са приели за своя мисия в живота.” И още: „В началото на „меката есен”, по думите на Валери Петров, Пловдив ще се превърне в кръстопът на различни творчески търсения, показващ желанията, фантазията и красивите послания на хората, които създават днешния ни театър.” Препълненият салон се разсмя на неволната грешка при обявяването на кметското приветствие – все пак Кръстю Кръстев е бил доста години директор на театъра в Смолян преди да оглави Пловдивския.
Кметът Славчо Атанасов показа завидно познаване на тазгодишния фестивален афиш и като истински патриот на града обвърза значението на Есенния салон на изкуствата и на „Сцена на кръстопът” с амбицията на Пловдив да бъде европейска културна столица през 2019 година. Както винаги пловдивчани изразиха благодарността и емоционалното си отношение към създателя на „Сцена на кръстопът” и голям български актьор Стефан Данаилов, който откри театралния празник. Посрещнаха и изпратиха приветствените му думи с продължителни ръкопляскания.

И така празникът бе открит с „Кола Брьонон” по Ромен Ролан, представление на Младежкия театър, което организаторите посветиха на 50-годишнината на КЦМ 2000 АД, дългогодишен спонсор на феста. Сред зрителите бяха почетният гражданин на Пловдив и негов директор от много време инж. Никола Добрев и съпругата му.

Изборът за начало на фестивала едва ли би могъл да бъде по-добър. Да започнеш празника с едно истински празнично театрално пиршество, в което нищо от онова, което прави магията на театъра, не е спестено. Сценография и костюми/Петя Стойкова/, музика/Кирил Дончев/, включително и на живо, и видеокартина /Николай Люцканов/, и, разбира се, в центъра на всичко актьорският ансамбъл на Младежкия театър, сред който блести неуморният, много талантлив Малин Кръстев. В кръстопътното време, в което живеем и правим ежедневно своите избори, да прозвънне изповедта на един човек за неговата житейска равносметка, да съзрем в стопираните кадри от филма на неговия живот себе си, собствените си победи и загуби, любови и предателства, никак, ама никак не е малко. Ето в това е мисията на театъра – да те предизвика към прозрението. Колко кратък е човешкият живот, дори когато имаш шанса да стигнеш пределните 90 години, и колко важно е да останеш верен на себе си, на изначалното в себе си – на любопитството си към живота, на дарбата си, на първата си любов, на приятелите си, дори когато те предават...В спектакъла има превъзходни по своя колорит и достоверност сцени като пренесени от платната на Питер Брьогел Стария или Селския, но финалната със стария 90-годишен Кола, зачетен, жадно поглъщащ книгата, ще се помни дълго. Голямата литература има това свойство, че те кара да размишляваш. Добрият театър има това свойство, че те прави проницателен.
Кой може да оспори, че в първата вечер на фестивала ние се срещнахме с голямата литература и с добрия театър?
Без съмнение, трябва да благодарим на Николай/баща и внук/ и Владимир /син/ Люцканови за срещата! Ако сте прочели споделеното от режисьора Владимир Люцканов на страница „Пресконференции”, ще се съгласите безусловно с мене. И това, ако не е вярност към изначалното в себе си – към бащата, към сина, към привързаностите от юношеска възраст, към света на идеите, към добрия театрален вкус, какво друго е.

                                                                                  Пенка Калинкова

НА КАМЕРНА СЦЕНА – БЕЗУСЛОВНАТА ФРИДА

Нечесто можеш да чуеш толкова продължителни ръкопляскания, отправени към една актриса. Станка Калчева ги заслужи напълно и безусловно за изпълнението си на Фрида. Пиесата на Саня Домазет не е във формата на моноспектакъл – в нея се появяват Диего Ривера, Троцки, Антонен Арто, хора от близкото обкръжение на известната мексиканска художничка. В спектакъла има мултимедия, има  прекрасни костюми на Антоанета Костова. И въпреки това работата на младия режисьор Веселин Димов се възприема като соло за една актриса, като солистична акция на Станка Калчева. Нито една невярна интонация, нито едно случайно или невярно движение – на такава концентрация е способна само много сериозна, голяма актриса. Тя държи представлението в своите ръце. Нейният дух несъмнено се родее с духа на легендата Фрида Кало.

 

                                                                      Пенка Калинкова

 

ПОСЛЕДНАТА ВЕЧЕР

„Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси има у нас, в България, дълга и успешна сценична история – в „Сълза и смях”, във Варненския театър, в Пазарджишкия, в Бургаския...Гледала съм и постановка във Варшава с Роман Вилхелми в ролята на МакМърфи. Но този път в адаптацията и решението на Александър Морфов с трупата на Народния театър „Иван Вазов”  представлението трае необичайно дълго - над три часа и половина. И почти никой от публиката не напусна салона в двете пловдивски вечери.
Опитвам се да си обясня обаянието на Александър Морфовия театър върху публиката и не само пловдивската, разбира се. В Пловдив харесваме неговия театър – тук, на фестивала „Сцена на кръстопът”, сме гледали „Дон Кихот” и „Бурята”, „Сън в лятна нощ” и „Хъшове”, „На дъното” и „Дон Жуан”, на Античния театър се репетира „Декамерон”. Тоест култивирано е отношение към неговия тип театър.
Да, целият свят се е превърнал в лудница, в която ролите са разпределени, има силни, които изяждат слабите, за да станат по-силни. И за съжаление много от нас, ние, повечето, сме от слабите – тия, които биваме изяждани! Но социалният код не ми е достатъчен за да обясня обаянието на представлението.
Вижда се, това е безусловно, че всички от неговите актьори много му вярват, че са екип, че са компанията, че са професионалисти, но такива общности около себе си създават всички наши големи режисьори – такива бяха Леон Даниел и Крикор Азарян, такива са сега Явор Гърдев и Мариус Куркински...Хорото водят шеметният Деян Донков/МакМърфи/, перфектната Рени Врангова/сестра Речид/, невероятният Иван Бърнев /Били Бибит/, но на това хоро са актьори като Стоян Алексиев и Руси Чанев, Валентин Ганев и Теодор Елмазов, Пламен Пеев и Стефан Къшев, Иван Юруков и Емил Марков...Играят не само солистите, прекрасно разработени са вторият и третият план, а има и четвърти. На сцената се възпроизвежда едно пълнокръвие на живота – това Морфов умее да постига във висока степен. Спектакълът е като жив организъм - диша, без да е непременно и само психологически театър. Не откъсваш очи – следиш всичко и то те докосва.
Да, виждали сме и по-интересни решения на романтичния герой – тук  е заложено на виталността, на стихийността, на мъжественото излъчване на актьора Деян Донков – той изглежда голям и силен, другите са малки и слаби, и това е част от органиката на представлението, на режисьорското решение за общия образ и внушение на спектакъла.
Вероятно, той щеше да спечели още, ако беше по-кратък, зарядът на първите 40-50 минути е толкова силен, че тласка инерционно любопитството ни още и още, а особено развитие на образите няма. Може би обаянието от досегашните ни срещи с театралния свят на Морфов е толкова силно и насложило се в годините, че държи любопитството ни още и още и в това прекомерно дълго за българските ни представи представление. Човекът срещу системата, индивидуалистът срещу масата – оказва се, че този конфликт, талантливо представен на сцената, сработва в България от 2011 година. От копнеж по нещо невъзможно  тук и сега, от носталгия по нещо недовършено някога.

На Камерна сцена беше представен спектакълът „Първа любов” по прозата на Бекет. Първа работа на режисьорката Нина Боянова, ученичка на проф. Иван Добчев. Темата за любовта, представена искрено и завладяващо от младите актьори Павлин Петрунов и
Леонид Йовчев.
                                                                                 Пенка Калинкова

ИЗНЕНАДИ В СЪБОТНИЯ ДЕН

С „Шуми Марица” започва спектакълът на Мариус Куркински по пиесата на Ст. Л. Костов „Държавните липи” и вдига патоса на връхна точка, кръвта някак неконтролирано кипва.На фона на мадоните на Майстора, един селски плет, портрет на цар Борис Трети като символ на властта, и купчина менци в единия ъгъл на сцената започва действието. Майка кърми порастналия си син. В дома на Койчо се готвят да ходят на сватба. Но една дребна на пръв поглед случка обръща колата. И се започва една драма, каквато може само Мариус Куркински да сътвори. В това е голямото изкуство на театъра - да прозре възможността за метафора, да изведе обобщението за един свят, за едно време от отдавна забравен текст, пролежал години наред в музейния архив на автора. И да го съпостави с днешното.
Спектакълът израства върху патетиката на моралната норма, пластическия театър на жеста, на движението, на танца и семплата история за открадването на няколко фиданки, но държавни липи.
Какви жестове, каква пластика, какви завършени интонации, какъв театър на танца и движението е направил Мариус Куркински от този текст на Ст. Л. Костов! Сценографията на Томиана Томова-Начева, която на пръв поглед изглежда стилизирана и декларативна, изведнъж се оживява от характера на една  буля Койчовица /Иванка Шекерова/, от появата на една пъргава малка Неда /Ева Васева/ и всичко оттук нататък по друг начин го възприемаш. Има го отстранението на твореца, но като естетическа категория, а не като емоционално отношение. Този спектакъл е смислово продължение на „Български разкази”, най-новия моноспектакъл на Мариус Куркински, но с участието на младата трупа на Хасковския театър, от която всички до един бяха отборът на Мариус. Поздравления за всеотдайното им отношение и артистизъм. Този спектакъл е още една тухла в градежа на националното ни самоосъзнаване, в крепежа на къщата-държава, толкова важни за твореца Мариус Куркински.
Представлението завършва необичайно, изненадващо с появата на Борис ІІІ, който повежда хорото и до него  - няма как, се нарежда и пребитият Койчо /Стелиян Николов/, а Койчовица, която досега е пустосвала портрета като символ на несправедливата власт, коленичи да целуне десницата царска. Вероятно трябва да се чете, че ако има силна власт, справедливо наредена държава, тя ще диктува ритъма на общото ни хоро.

В Камерна зала „Вълшебна нощ” омая публиката с цялата меланхолия на нашето съвремие – смесица от непоправимо минало и безкрайно очакване на бъдещето. Зрителите се оставиха да бъдат водени от Гого и Диди /Теодор Елмазов и Пламен Пеев/ за да преоткрият чудото на свободния дух, фантазията, играта и въображението. В такъв случай винаги могат да бъдат превъзмогнати чакането, уплахата, разрухата и безнадеждността.

Дългият фестивален ден всъщност започна  с театралния джем сешън „Сега-Ал/ь/бум” на Елица Матеева и водещия на музикално предаване в Радио Варна Добромир Мързов по текстове на Евгений Гришковец и Елица Матеева.
Светлият, жизнерадостен тон, който те зададоха със своето необичайно представление и отношение към заобикалящия ни свят, ни зареди с очаквания за фестивалната вечер. И тя, както вече разбрахте, не ни разочарова.
                                                                                            Пенка Калинкова

На Камерна сцена – „Ноктюрно – от прахта до сиянието”

Надявам се, че у зрителите на този спектакъл са отекнали тревогите на авторите, забавлявали са се с техните необичайни танцови и музикални изпълнения, със синхрона между контрабасистка и бийтбоксер – всъщност комбинациите между четиримата изпълнители са многобройни и различни.
За кратките минути на докосването ми до този спектакъл – човек не може да бъде едновременно на две места, нали – успях да забележа, че подовият килим, който те си носят, и двата микрофона могат да бъдат достатъчни сценични атрибути, ако посланията са искрени, изразени на един неподправен и много достъпен български език, ако телата са натренирани, ако към собственото си разбиране за живота и театъра се отнасяш честно и професионално.
Такива са актьорите Ирина Голева и Огнян Голев, бийтбоксерът Скилър и контрабасистката Мария Илчева.


Ноктюрно (фр. музика за нощта, «musique pour la nuit») е класическа музикална форма, почиваща на бавно темпо, патетичен израз, множество мелодични украшения и централна ускорена част. Това е един от жанровете на музикалния романтизъм.
Подобен е ритъмът и структурата на сценичната творба

Това представление е много естествено и сигурна съм, че неговото истинско място са малките галерии, където човек отива за да бъде насаме с изкуството или за да срещне сродни души, където ритъмът е забавен и хората си говорят тихо и приятелски.
        
                                                                                                                          ПК