За „Хамлетмашината” от Хайнер Мюлер, копродукция мужду ТБА – София, Театър „Рампа” – Щутгарт и Национален театър – Люксембург

Директорът на ТБА Митко Тодоров: Ще направя кратък увод. Живият ни контакт е от пролетта насам. Доволни сме, че имахме възможността чрез нашите немски колеги да осъществим този проект, който се подкрепя от Министерството на науката, изследванията и изкуствата на Провинция Баден Вюртемберг. Бих казал, че това е пътят, по който да сме интегрирани в европейското семейство – чрез работната среда. Продуцентът Йохана Нидермюлер и режисьорът Бернхард Ойстершулте са инициатори на проекта. Репетициите започнаха на 15 август. Днес е премиерата. След периода 24-29 септември на игра пред софийската публика, ще заминем за Щутгарт за 10 представления през януари. След това ни очакват различни театрални форуми. През октомври ще се играе в Люксембург. В края на май следващата година ще се играе в град близо до Есен в Германия. Благодарен съм на министър Данаилов, че се съгласи да включи нашата премиера в „Сцена на кръстопът”. Проектът ни не се вписва в репертоара на редовите театри по своята същност и цели.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Бернхард Ойстершулте, режисьор: Много се радвам, че осъществяваме проекта си тук в Пловдив. След седмици репетиции вече мога да кажа, че много добре се чувствах в ТБА – София. Обмисляхме петия си спектакъл от поредицата „Дайте тук хубавия живот” в Щутгарт с колежката си Яна Новакова на тема как да изнесем продукта на европейско равнище. Встъпихме в контакт с Театър „Българска армия” в София, за да пласираме идеята си. Щастливи сме, че директорът Митко Тодоров и Георги Новаков приеха и ни подкрепиха. Този метод на правене на театър не е типичен и за Германия. Най-добре го изрази г-н Митко Тодоров като каза, че ние сме рядко цвете. Не започваме на черна дъска. Винаги имаме представа кой от каква позиция ще говори. След два-три дни репетиции започна да се обособява тежестта на текста към актьорите. Получи се интуитивна игра. Повече се говори на български език, отколкото на немски и английски. Текстът е написан така, че да може да бъде изигран и от един участник, и от стотина. Комуникацията се случва въпреки езика. Имайки предвид развитието на немския театър днес, пиесата е стъпка назад. Днешният немски театър се опитва отново да разказва истории.

Актьорът Леонид Йовчев: На първа репетиция трябваше да дойдем с научен текст. Пиесата няма разпределени роли, а монологичният текст се поделя. Начинът на работа беше по-различен от това, на което съм свикнал. Получих доста опит от работата с чужд режисьор.

Йохана Нидермюлер, актриса: Нашата театрална формация „Тарт продуксион” съществува вече от 10 години. За пръв път решихме в чужбина да направим продукция. Приключение беше какви колеги ще срещнем. Различието между българските и немските актьори е в техните личности. Направи ми впечатление, че българите имат много добра техника.

Андреас Вагнер, драматург: Интересно е, че пиесата е писана наполовина в София. Връзката е Гинка Чолакова. Текстът напуска традиционните рамки. От една страна има тематиката на Шекспировия „Хамлет”, но от друга Мюлер разчупва всичко, което е познато в класическия театър като персонаж и действие. Формата е изключително поетична и чрез нея е описан края на всякакви капиталистически и социалистически култури. „Хамлетмашината” поставя въпроса за интегрираността и как човек запазва идентичността си, когато е на кръстопът. Как човек търси ориентир и се оглежда навред. Вярваме, че текстът е свързан с България. Тук има толкова много политически, икономически и обществени промени. Поради това и личните истории на актьорите бяха важен материал. Пиесата е поставяна от Патрис Шеро и Робърт Уилсън. През 1990г. Мюлер сам е поставял „Хамлетмашината”. Волфганг Рин е използвал пиесата за оперен сюжет. Дори известна рокгрупа е направила песен по нея.

                                                    От пресконференцията със съкращения

Режисьорът Недялко Делчев за театралната акция „Куфарите”

Съавтор на идеята е Адам Джийнс, който пристига в България за представлението утре вечер. Той е независим експерт в големи продукции. Пише за модерната култура и има опит в организирането на рок и алтернативни фестивали. Проектът ни получи подкрепа от Европейския съюз за три години и половина. През 2009г. трябва да се разпространи и в страните около Северно море, евентуално и в Грузия, ако нещата се успокоят, в Констанца, Румъния, ако финансово се заздравят през 2010г. Договор е сключен между „Интеркулт” - Швеция и Драматичния театър в Пловдив. В проекта участват актьори от Пловдивския театър, аз и сценаристът Емил Бонев, и по-скоро визуалният артист Петър Митев, хореографката Боряна Сечанова. Композитор и музикален педагог е проф. Румен Цонев. Проектът възникна като международна копродукция, поради което имахме задължението да не бъде базиран върху текст, а върху визуална и движенческа партитура, за да е по-разбираем за колегите от Западна Европа. Съдържа три части. Първата е процесия, движенческата партитура от Джумаята до площад „Стефан Стамболов”. Стига се до определена зона – инсталацията „Куфарът”. В него е затворено времето между 1944-1989г. Последният документ е последният брой на вестник „Работническо дело” с интересни снимки как се размонтира надписът на сградата на Полиграфическия комбинат. С трезва дистанция и без политизиране да погледнем на историята отстрани. Спектакълът с цялата си музейност е по-скоро ориентиран към младата публика. Тя почти няма представа кои са били наши културни икони през 70-те и 80-те години. Културният пласт е тотално изтрит. Как и по какви причини- нас не ни интересува. Фактът е, че се е случило мимоходом. Три времеви пласта има в спектакъла. Първият е безвремието – хора отникъде, заминават за някъде, минават през пространството, откриват куфара, опитват се да заживеят с него. Наподобяват Радичковия или Бекетовия човек, опитвайки се да разберат защо са в този времеви пласт и продължават нататък. Пристигат с разни неща, важни за тях, и урока, който получават е, че нищо не е важно. Единствено с това, което натрупваме вътрешно, ще продължим напред. Спектакълът няма за цел да формулира поуки, а евентуално да предизвика любопитство и очудни. Главната улица – този своеобразен човешки канал, в който се осъществяват определен тип контакти или може би не. Според мен артистът трябва да се занимава с нарушаването на баналния всекидневен порядък. Това е спектакъл и за средновековния зрител, и за днешния почитател на science fiction каналите. На всеки ще отключи спомени. Хората реагират на съвсем различни неща.
Вторият пласт е човешкият експонат, затворен в Куфара, от началото на 70-те. Образът на човека от това време е олицетворен от героинята на Невена Коканова Тинка („Момчето си отива” и „Не си отивай”). Третият пласт съм аз тук и сега. Съвременният човек. Няма взаимовръзка между пластовете. Идеята за този Музей на социализма е свързана и с 60-годишнината на моя град Димитровград.
Музиката е тази, която изравнява всички хора. Фолклорните мотиви в песните може би ще бъдат изпълнени на Запад – там винаги се впечатляват от фолклорната ни традиция. Има различни по националност музикални парчета в спектакъла, за да няма идентификация какви са хората в Куфара.
Актьорите създават колективен образ. Общ организъм с отделни дялове – те се проявяват съвсем леко, без да сме навлизали в характери и явни конфликти.
Представлението е направено да се играе 7-8 пъти. В Балчик беше първата заявка. Премиера има тук и официално в Истанбул. През 2009-та ще бъде представено в Норвегия, Швеция, Дания, Холандия и Англия. Той е фестивален спектакъл и няма възможност да се играе в конвенциално пространство. Актьорите няма да бъдат замествани от чуждестранни, тъй като проектът представя чисто нашенска времева ситуация.За всяка добра идея давах на актьорите по 20 ст. Разорих се. Все пак актьорът не чувства представлението като свое, ако няма авторско участие в него.

Актьорът Алексей Кожухаров:

Въпреки, че сме колективен образ, всеки си има функция и йерархия. Лукс е в репертоарен театър да ти дадат да експериментираш със себе си. И то без слово. Провокация има за всеки от нас.

Пресконференция с актьори от „Ревизор”, реж. Бойко Богданов, Театър „София”

Пламен Сираков: На 15 май тази година беше премиерата. Изиграли сме едва 4-5 представления. Мисля, че се получи култов спектакъл за публиката в София. Прочитът на режисьора Бойко Богданов е много любопитен и за разлика от предишните му „Мечталото” и „Гледалото” тук е притиснат силно и няма мърдане. Достигнал е една крачка по-напред в решенията си. Групата е свежа – почти всички млади артисти на Театър „София” участват. Аз, Мария Сапунджиева и Продан Нончев сме гастролиращи. Напипали сме много гоголевска история. Той е интересен автор. Догодина ще се празнуват 200 години от рождението му. Пиесата е написана 1836г. В Петербург не е приета добре, но след одобрението на императора в Москва тръгва напред. Бойко обича истории на ръба. Гогол е бил в общ литературен кръг с Пушкин, където са си разказвали анекдоти. Един от тях е за Ревизора. Спектакълът е останал верен на Гогол. Трае три часа. Напоследък свикнахме на по-кратки представления, но има място и за по-дълги. Пък и самият текст трудно се поддава на съкращения. По-добре зрителят сам да отсее кое му е интересно и кое не. Има добавен текст от „Мъртви души” и е изпълнен от самия режисьор. Спектакълът е динамичен. Стремихме се да се отстраним от окарикатуряване на героите, а характерът да бъде водещ. Палитрата с боички е огромна.

Невена Калудова: Между мен и Мария Сапунджиева има страхотно партньорство и добър тандем дори и зад кулисите. Много се уча от нея. Забавлявахме се. Даде ми книга от Гогол с бележки и есета, която обходи всички. Завъртя се енергия и благодарение на нея постигнахме този голям анекдот.

Ангел Генов: За пръв път участвам в такъв тип представление. Работата с Бойко беше изключителна. През кривото огледало на Гогол се рисуват всички недъзи на обществото.

Калин Врачански: За ролята на Ревизора е нужен голям жизнен опит. Ако не бяха колегите ми, нямаше да се получи.

Мартин Гяуров: Моята роля е по-скоро в услуга на представлението. Плюс беше, че заради редките ми появи, имах възможност да наблюдавам изграждането му. Аз също за пръв път участвам в подобен проект – в нещо толкова шарено. Всеки от зрителите ще види образи, които е подминал в живота си и вероятно може да се възползва да познае някои, които ще срещне занапред.

Мариус Куркински за „Укротяване на опърничавата”

Изборът на пиеса е запазено право на тайнство за режисьора. Това е дълбока сериозна връзка с личността и работата му. Изборът става в много дълбоко място в човека. С Шекспир ти си на едно поредно обучение. „Укротяване на опърничавата” е една от първите му пиеси и в нея няма смърт. Като знание и занимание с нея. Героите са подложени на живот. Хора, на които им предстои живот, и тая бездна – смъртта, не се е отворила все още за тях. Това ме привлече. А и обществената насоченост, която има пиесата. Разказва как човекът е устроил своя свят. Не е толкова безпроблемна връзката между Петручио и Катерина. Не е свежа, чиста първа любов, а е следствие от света. Те правят компромис със себе си, за да са отличниците на края. Сравнително добре се разбират. Има престрелка помежду им, която ми е интересна. Как хората в съвремието ни премахват същността си, за да се превърнат в успяваща двойка за завиждане. Интересно ми е как превключваш, какво премахваш от себе си, за да се съчетаеш с другия. Вид сделка ли е, единомислие или възможно оцеляване? Укротяването като „Виж ме!” – способността да видиш другия, който ще се погрижи да махне бесовете ти и да те опитоми. Аз лично съм песимист относно това. Дори да сме много близки, мисля, че си оставаме самотници.
Пиесата има детска страст към живота преди да се отворят бездните. Затова се обърнах към нея. След „Сътресение” ми се работеше в театър с много актьори. Това е част от духа му. А укротяването на публиката се извършва във всяко представление. Съвременното общество не предлага много такива места. Правилото в театъра е да откъснеш от себе си и личното си време. Театърът е образ на среща между двама души. Човек отива на театър от дефицит на друг човек. С увеличаване на знанията се отдалечаваме от правилната им употреба – тогава за какво са ни? Утешаване чака човек от войнството на сцената. Връзката им е тайнство. Не тайна, а таинство.
Античният театър е друго пространство. Впечатлен съм от натрупаната енергия. Чувствам се като дете. Завръщам се в родината, която ми изглежда като държавата „театър”. Проверката дали ще уголемим мисълта си или не предстои с представянето на спектакъла в античния театрон..
Сега репетирам „Великолепният рогоносец” на Кромелинк (белгийски автор) от 1922г. с трупата на МГТ „Зад канала”. Тя е крайъгълен камък в световната драматургия.
Искам да помисля за тип пространство, където да се чувствам свободен, и да събирам хората, които искам. Търся още по-голямо задълбаване навътре, влизане и скриване в театъра. Къде стоим между крайностите? Мечтая да имам театър. Да избягам от суетността на себеизявата. Да намеря работната дреха – не бляскава , а да се науча на работата. Реките през сцената да се сливат в море. Да достигна до големи спектакли – за това си мечтая.

Цветана Манева за представлението „Коко Шанел” и силните жени:

Коко Шанел е от хората, които продължават да живеят след смъртта си, благодарение на това, което са направили. Проучването дали съществуват такива пиеси, писани за жени и личности на двайсети век, продължи дълго. С помощта на Георги Тошев открихме сръбската авторка Саня Домазет, която има две пиеси – за Фрида Кало и Коко Шанел. Втората ме интересуваше повече, защото в нея има заложен принцип. След провала на едно от последните й ревюта тече разговор между две жени - в ролята аз и Ася Иванова. Поглед назад от позициите на възрастната Коко и младата Коко, живот, в който тя се отдава напълно на работата си. Всичките успехи, които е имала, не гарантират нейното лично щастие, тъй като е срязала човешкия си параметър. В спектакъла има ровене из интимния й свят, не задълбочено, но безпощадно откровено. За провала на личните си връзки тя трябва да търси причината в себе си. В края на представлението Коко изповядва, че не е имала нито един щастлив ден. Всички продължават да се занимават с достиженията на мъжете, но те са по-агресивна категория, докато жените остават все на втори план. Бях приятно изненадана, че намерихме такава пиеса, изпълнена с конкретни изпълнители. Те визират различни етапи от нейните връзки с баща й, с Немеца, с Херцога на Уестминстер. Представлението е сведено до диалог между двете. Впечатлява ме неистовата енергия на Коко Шанел да се бори в един мъжки свят. Доста консервативният й характер идва от това, че тя е едно селско момиче. Искала е да освободи жената, тъй като счита, че свободният дух и чувството за независимост са заложени в женската природа. Това е довело до разкрепостяване в облеклото – премахване на корсетите, олекотяване на материите и функционалност на женската дреха. И винаги заимства и феминизира мъжкото облекло. И най-вече ме впечатлява с устойчивостта на характера си и безпощадността към себе си. За да се установиш и да те признаят, трябва да заплатиш със себе си. Няма друг начин и цена. Интересувам се и от други силни жени като Екатерина Каравелова, например. Замисляла съм се за моноспектакъл, но на мен винаги ми трябва материален партньор на сцената, за да се получи пряк контакт. Нужно ми е да е написано много лично и безпощадно искрено, за да е отправено към залата като изповед със своите тематични сривове и ирония, с опита да се изтегляш сам за косата. Всички личности, за които заслужава да се напише драматургия, са притежавали такава сила на характера без заблуда и мимикрия.
Имам няколко велики жени предвид, които бих могла да изиграя, достатъчни за два живота. Любимата ми авторка е Маргьорит Юрсенар. Тя има чудесни художествени есета и прекрасни монолози с особена гледна точка върху Клитемнестра, Мария Магдалена, Сафо.
Чудесно може да бъде съчетан психологическият с физическия театър, защото всяко човешко движение е продиктувано от психологически импулс. Това ще видите довечера.