Проф. Стефан Данаилов представи селекцията на 14-та „Сцена на кръстопът”

Тематично и жанрово селекцията е балансирана, каза създателят и арт директор на ЕМТФ „Сцена на кръстопът” проф. Стефан Данаилов в първата пресконференция за 14-тото издание на феста. Той посочи разнообразието на търсенията и внушенията в 24-те постановки от основния афиш, като се спря на всяка поотделно и на основанията тя да бъде предпочетена и включена в селекцията. „Театърът – безсмъртието” е мотото на 14-тата „Сцена на кръстопът”, а тема на кръглата маса, която се организира на 18 септември, е  „Епикриза на българския театър”. Пет са премиерните заглавия, между които две на театъра-домакин – „Канкун” и „Есенна соната”, две на НТ „Иван Вазов” – „Сирано дьо Бержерак” и „Снегирьов и неговият син Альоша”, както и „Фауст” на Варненския театър.                                                                                                                                
Любопитно ще бъде, че за пръв път тази година ще има две журита, които ще оценяват представленията на голяма и на камерна сцена и ще посочат носителите на награди за най-добро представление, за мъжка и за женска роля. В журитата ще бъдат включени представители на спонсорите и на журналистическата гилдия, както и творци от Пловдивския театър.
През миналия сезон загубихме един от най-преданите си спомоществователи. Отиде си от този свят Стефан Попов-собственик на парфюмерийната фирма „Рефан” ООД. Неговите наследници  потвърдиха  съпричастността  и готовността си  да подкрепят финансово нашия фестивал и да продължат благородното дело на своя баща-артист по душа и бизнессмен по необходимост. За това ние посвещаваме спектакъла „Приятнострашно” на Театър 199 в  памет на незабравимия и голям приятел на фестивала - Стефан Попов, съобщи проф. Данаилов и поименно благодари на съорганизаторите, спонсорите на фестивала, медийните партньори и изпълнителския екип.
              Тазгодишният бюджет на фестивала, който гарантира неговата реализация, възлиза на около 170, 000 лева, съобщи изпълнителният директор на „Сцена на кръстопът” Димитър Малашинов. Сумата се формира от средства, отпуснати от Министерството на културата и Община Пловдив, от спонсорство и от прогнозирани приходи от билети. Той се спря специално върху някои нови моменти в рекламната стратегия, обезпечаваща доброто провеждане на феста.

Пловдив и „Сцена на кръстопът” не могат един без друг, каза от името на съорганизаторите г-жа Петя Гогова, зам. кмет на общината по въпросите на културата. Генералният спонсор инж. Димитър Георгиев, Козметична компания „Роза импекс”, напомни, че обществото от спомоществователи в общи линии е едно и също, без чувствителни промени, в 13-те години досега на проявата и независимо от финансовата криза то устоява и продължава да подпомага творците на българския театър.
Своя дебют като съорганизатор на „Сцена на кръстопът” направи новият директор на Пловдивския театър Кръстю Кръстев, който досега е бил няколко пъти участник във феста като актьор и шеф до неотдавна на Родопския театър.

За първи път на българска сцена „КАНКУН” от Галсеран

„Канкун” от Жорди Галсеран е първото премиерно заглавие в афиша на 14-тата „Сцена на кръстопът”. Постановката е съвместна продукция на Драматичен театър- Пловдив  и Малък градски театър „Зад канала”-София. Уникалното в този проект е,че той е финасиран изцяло от Пловдивска и от Софийска община. Добре познат  в родната си  Испания и в Европа, за България Галсеран открива режисьорката Бина Харалампиева, която посяга към реализацията на негов текст за втори път сега. Преди две години тя постави на сцената на Малък градски театър „Зад канала” пиесата му „Методът Грьонхолм” под заглавие „Шведска защита”. Любопитството си към един от най-играните автори в Европа Харалампиева обяснява с  това, че той връща играта и забавлението в театъра, което е изключително важно. Гледайки неговите творби публиката влиза в тази игра и вярва в нея. Пиесите на Галсеран забавляват, но в същото време  дават усещането, че  зрителят е част от нещо смислено и значимо, посочи още Бина Харалампиева и отбеляза, че авторът никога не подценява интелигентността на зрителя в залата. Пиесата „Канкун” е писана през 2007 година. Премиерата се е състояла през октомври 2008 година на сцената на Театър Боррас в Барселона.  Само за година и половина пиесата е гледана от близо 20 милиона зрители в Европа. В пловдивската постановка на „Канкун” участват актьорите Христо Мутафчиев, Ирина Жамбонас, Ивайло Христов и Искра Донова. Пиесата ще се играе в Пловдив и София, което е и едно от основните предимства на начина, по който тя е финансирана.


                                                 Янко Атанасов

Иван Урумов за предизвикателството „Есенна соната” на Бергман

                    Опитахме се да направим този спектакъл за взаимоотношенията между майката и дъщерята интимен, сложен.. Да надникнем в най-дълбоките корени  на проблематиката, в които влиза авторът. Постановката е създадена за камерна сцена, защото именно там зрителят има възможността   да бъде максимално близо  до артиста. Да влезе в душата му. Да надникне под клепачите  му, за да  усети най-тънките подробности и детайли, които вълнуват тези живи хора, които  артистите пресъздават на сцената. Характерът на работата ми върху  детайлите и  тънките взаимоотношения  между героите бяха плод на сериозни размисли и анализи.  В момента Пловдивският театър е единственият в страната, който включва в репертоара си пиеса на Бергман, колкото и изненадващо да е това, предвид неговата известност. Според мен е чест един театър да притежава в репертоара си заглавие като „Есенна соната”. За мен настина е  удоволствие да работя отново с трупата на Пловдивския театър. Изборът ми да дойда тук е свързан с нивото на този театър, което настина е много високо. И това, което в момента се случва като репертоар, е достойно за уважение.

 

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ- МИХАЙЛОВСКИ - „Темата за изчезващите чувствителни хора живо ме интересува!”

Няколко са причините, които ме накараха да се върна отново към пиесата на Радзински „Тя без любов и смърт”. Първо в един поток от няколко години аз се занимавам  определено с няколко руски автори от различни поколения. Това е така, поради интереса на теми, емоционалност и възможност за въздействие на нашата публика на базата на едни сюжети, които са ни близки. Това е най-общо казано. Връщам се отново към пиесата  и  защото тя съдържа една тема, която не се измества, не се измива от времето - темата за ценността на мислещия човек. На една порода от хора, представена в пиесата от главната героиня-ТЯ. Една порода от хора, която  ми се струва, че на планетарно ниво намалява. Не казвам, че другата част от населението иска да я „погълне”,  но в крайна сметка това е една порода от редки животни с една определена чувствителност, с един привкус към парадоксалното в живота. С един интерес към въпросите „Защо аз съм такъв?”, „Защо света е такъв” и „Какво мога да променя в него чрез собствения си живот?” В този смисъл едни теми които  като че ли вече потъват в пясъците на бравурното , нервно ежедневие, изпълнено само с  всякакви апокалиптични новини, страхове, заливащи хората и проблеми със съществуването, т.e. темата за духа, който в крайна сметка е нещото, без което ние не можем да си представим, че може да премине денят ни. Всеки по няколко пъти на ден казва по няколко неща, но ми прави впечатление колко по-малко тази дума се споменава. А всъщност дух е онова, което движи  всичко. Казано философски - темата за изчезващите чувствителни хора живо ме интересува. Сегашният прочит на пиесата бих казал, че е доста по-драматичен от онзи, който направих преди повече от 25 години и няма как да не бъде така.  Преводът и решението са съвсем други. Най- важното нещо, около което някакси исках да се завърти диалога чрез този текст на Радзински е това, че неординерният човек винаги има шанс настина да остане забележим за тези, които могат да го открият. Все повече смятам, че  търсенето на  общността в хората е в по-малките групи. В обединението около човека. В свещеното, интимността. Лично аз все повече се отвращавам от голямото зрелище, от голямото общо преживяване, в което  няма индивидуалност. Всичко е един поглед от хеликоптер и само движението на масата може да се отчита като движение на ръжта, погледната от потока на вятъра. Мен ме интересува индивидуалното и затова самия аз се насочвам в  подобно мислене дори в собствения си живот. На избора, на търсене на кръга на онези хора, с които ти можеш да откриеш и формулираш нещата, а не да разчиташ, че ще бъдеш разбран от всички. В този поток на разсъждения вече трябва да кажа, че не вярвам и изобщо не се стремя да бъда харесван дори в работата си от всички. Макар, че човек винаги се надява хората, които се интересуват от споделянето на твореца, да бъдат повече.

СТАЙКО МУРДЖЕВ ТЪРСИ НОВА СТИЛИСТИКА В ПОЗНАТИ ТЕКСТОВЕ

Стайко Мурджев е представител на най-младото режисьорско поколение у нас и не крие  любопитството си към експеримента в работата си  като начин да поддържа  интереса  на  зрителя към театъра. Възпитаникът на Пламен Марков има определено предпочитания към класическите български текстове и доказателство за това  е работата му върху  „Железният  светилник” на Димитър Талев с трупата на Сливенския драматичен театър. Мурджев е категоричен, че това е творба, която го занимава от дълго време.   „Един много български текст, но в същото време той се изкачва, бих казал, на едно европейско ниво, което е някакво  постижение за времето си.Той определено е  от малкото български текстове, за които можем да говорим така, и  защо да не посегнем именно към него, а да поглеждаме встрани към чуждите произведения и автори, без да отричаме, разбира се, техните достойнства и гениалността на някои от тях”, споделя режисьорът. Талев е безкрайно интересен автор за мен, задаващ много въпроси в произведенията си,  които се нуждаят от отговори, казва Мурджев , който по този начин обяснява и защо се е заел със сценичното осъществяване на „Железният светилник”. Пристрастието му към българската класическа драматургия се допълва и от факта,че в момента  поставя на сцена „Николай Хайтов” в Смолян  „Когато гръм удари” от Яворов. Убеден е,че по-често родните ни автори трябва да присъстват в театралния афиш, защото  в днешно време май сме много склонни като народ да се подценяваме, да свеждаме глава пред   чужди идеи, забравяйки собствените си. За  „Железният светилник” режисьорът казва, че е работил в посока на това – представлението да звучи съвременно, но в същото време екипът да остане верен  на авторовия текст, на почти магическия, според него, свят на Талев. В крайна сметка се оказва,че най-трудният момент  за всички е бил да се намери баланса на нещата, който винаги трябва да е на ръба. И режисьорът, и актьорите, не крият удовлетворението си от добрия прием на спектакъла от публиката. Създаден първоначално с адрес младите хора, сега той се радва на зрителска аудитория, която включва хора от различни възрасти. Провокиран от журналистически въпрос, Стайко Мурджев не пропусна да отбележи, че едно от предимствата на театралната реформа, която включва и обединение на театри, дава възможност на твореца за по-голям избор при подбора на актьорите, които всъщност стават и негови съмишленици в реализацията на един проект.


                                                                         Янко Атанасов