Стефан Данаилов на закриването на „Сцената”: Вие ми давате такава енергия, че - ако трябва и в количка, ще дойда да играя

23Поводите да изляза на сцената са три – единият е, че приключва 22-рото издание на фестивала „Сцена на кръстопът”, вторият, че чичо ви Ламбо стана на 75 преди шест месеца, и не мирясва и все празнува. Третият е да ви разкажа за книгата „Романът на моя живот”, която миналата година съчинявах. Това, което ще го видите, се роди на сцената на Народния театър, и беше представено от моите студенти и прекрасни колеги. Честването ме изненада много приятно. Подозирах, но чак пък толкова! Тогава взех решението да покажа този спектакъл на различни сцени. Пред хора, които знам, че имат добро отношение към мен.

Първото беше в Стара Загора. Бяхме много радушно приети от публиката. След това го направихме в Конгресния център на Варна. Също мина много човешко и с плам. Когато има млади хора на сцената, е по-друго. Но основното си го бях запазил за Пловдив.

Градът, хората, театърът имат особена връзка с моя живот. На тази сцена съм преживявал чудесни моменти. Като актьор от трупата на Пловдивския театър по-малко, повече като гастроли, когато е идвал театърът ми да играе тук. Тук беше първото представление извън Народния театър на „Жените на Джейк” – представление, с което отпразнувах 60-годишнината си с вас.
Освен това през всичките тези повече от 20 години индиректните ми контакти с пловдивската публика, чрез това, което се случва през фестивалните дни, са чудесни.

Тази вечер съм малко по-емоционален, макар че ще си говорим смешни неща в това, което ни предстои. Не се тревожете, смейте се, защото това е идеята. Аз съм смешен човек поначало. Но и смешните хора преживяват тежки моменти.

Извинявам се, че стоя седнал пред вас, но един от дефектите на възрастта ми е това, че тия крака нещо ми правят номера, ръцете потреперват, очите нещо не виждат, но Ламбо си е Ламбо. Днес в едно интервю по радиото говорих за любов. Да ми се чуди човек!

Сега ще ви съобщя нещо съкровено. Аз бях обявил, че повече няма да излизам на сцена, но нещо се върти около мен. Нищо чудно следващата година да ви изненадам с някое представление.

Не съм чак такъв голям егоист, но в това отношение съм егоистичен. Вие ми давате такова настроение, такава енергия, че като нищо ще се метна ако трябва и в количка и ще дойда да играя.

Скъпи приятели, първо искам да ви благодаря, че през тези две седмици вие бяхте тук в залата и гледахме представленията в нашия фестивал. А това е най-важното – ние го правим заради вас. За да ви покажем добрите неща от българския театър. Искам да благодаря на нашите сътрудници, които вършат черната работа – фамилия Малашинови. Искам да благодаря на нашите приятели спонсорите, които 22 години са заедно с нас. Искам да благодаря на ръководството на Драматичния театър за тяхното гостоприемство.

Днес имах среща с директора и главния драматург и решихме да променим малко детайли от нашия фестивал, за да бъде още по-интересен и хората да видят и още нещо. Вярно, че показваме резултат – гледаме едно представление и си отиваме. Идеята е да покажем процеса на раждането на едно представление. Надявам се точно това да направим следващата година.

„Сцена на кръстопът” има вече и химн. Написаха го Елин Рахнев и Илиян Тиганев. Догодина ще го запишем и с музикален съпровод.

С мен тук на сцената е така наречената банда на Ламбо – красиви и много способни момичета и момчета. В рамките на фестивала показахме три от нещата, които децата играха в края на втори курс – два спектакъла на Ясмина Реза и едно нещо на Дарио Фо. Тези деца трябва да играят пред публика и то такава благодатна публика като пловдивската, критична публика. Ще дойде време и вие ще ги гледате на сцената като звездни актьори и ще си спомняте: „ех, тези деца какви бяха”. Преди две години ги доведох тук и те поеха щафетата от предния ми курс в НАТФИЗ. Догодина пак ще дойдат с по-сериозни представления. С мен тук на сцената са все мои студенти. Някои от тях са завършили преди доста време, други – по-скоро. Те вече са известни български актьори.

Искам да ви представя г-жа Силвия Лулчева. Силвето е от първия ми клас. Като момиченце е, гледай каква е. Тя е моя голяма слабост и моя голяма любов. Тя има един интересен навик. Понеже не помня кой кога има рожден ден, тя винаги ми се обажда и казва: „Аз днес имам рожден ден, ама без да те чуя теб няма да стане”.

Другите мои бивши студенти са двама братя близнаци, ама са разнояйчни за радост на близките им – Дарин и Деян Ангелови. Те са мои колеги от Народния театър – прекрасни момчета, артисти и много добри хора. Достойни българчета – обичат това, което вършат, амбициозни са.

Тук е и световноизвестният Ненчо Илчев. Тук е и световнонеизвестният Божидар Мицев, който обаче засега е световнонеизвестен , но до две години ще стане популярен в България. Много способно момче е, както и другите. Той в нашето представление има специална роля.

Другите деца на сцената са моите студенти – третокурсници от НАТФИЗ. Това, което много ми харесва, е че мадамите стават все по-красиви, а на момчетата започват да им растат мустаци и бради. Това е една предана група, която ходи с мен навсякъде. Знаят ми и кътните зъби, но и аз на тях. Важното е, че сме веселяци.

Скъпи мои, за да не ви отегчавам, искам да ви кажа, че това, което ще видите след малко, е разказ на епизоди от моя младежки и всякакъв младежки живот. Нямах намерение да пиша книга, защото много ме плашеше това, че човек като усети, че е време да си отива от този свят, сяда да пише и да се прави на мъдрец. Малко ме насилиха и миналото лято седнах да разказвам живота си. По едно време ми чете Георги Тошев и аз питам – къде е това, къде е онова. Той казва: „чакай сега, шефе, ако трябва да напишем всичко, то ще стане двутомник”.

Като се връщах назад, се оказа, че много от историите, които разказвам, са силно съхранени в паметта ми. Това са незабравими изживявания. Моят живот, братя и сестри, е бил много хубав и много весел! Това, което пише жълтата преса, нищо не е.

Често си казвам: „аз съм щастливец, че в младите ми години нямаше жълта преса и папараци, иначе щяха да ми спукат шушона”. То не бе веселие, то не бяха чудесии!

Ами в този град какви щуротии сме правили! На ул. „Густав Вайганд” 18 – сградата, която построиха, когато дойдохме да правим младежката сцена! Блокът на артистите – беше дядовата ръкавичка!

Какви артисти се събрахме тогава – Тодор Колев, Стефан Мавродиев, Милен Пенев, Северина Тенева, Елена Райнова, Антон Горчев, Соня Маркова, Руси Чанев, Цветана Манева. Цяла нощ рипахме и скачахме, веселяхме се! Само Коко Азарян, бог да го прости, живееше със семейството си на един от по-горните етажи! И той свикна на нашите купони.

Спомнях си щуротиите, но животът ми не е само това! Има много кино, има много театър, политика, педагогическа дейност! Тези млади хора са от осмия ми випуск! Всичко това присъства в книгата ми. Тя е в четири глави и се чете за една нощ.

Моята сестра, бог да я прости, все ми казваше: „брат ми, защо постоянно се дегероизираш”. По време на срещи със зрители говорех истината за себе си, а тя все повтаряше, че не съм такъв. Апострофирах я: „а какъв съм, Росе?”. Не съм герой, аз съм обикновен човек!

В книгата най-важното, което спазвах, бе да пиша само за себе си, да не коментирам други, защото излезе много неморална литература и се говори все за другите. Някои от тях ги няма на белия свят. В „Романът на моя живот” споделям това, което съм видял и усетил аз. Бягал съм от коментари и измислици, защото смятам, че една такава книга трябва да бъде честна.

Много ми е хубаво сред вас, хора! Другият път ще дойда да играя тук! Благодаря ви, че дойдохте! Готови ли сте да започваме? Осветление, музика, на добър час!

И още веднъж искам да благодаря на община Пловдив и Министерство на културата за финансовата подкрепа, на Драматичния театър за домакинството, на спонсорите на фестивала начело с инж. Димитър Георгиев. Да сте ми живи и здрави, момчета! Да ви върви бизнесът, за да можем да правим фестивали! Без вас – нашето мецентско сосиете, нямаше да я има „Сцена на кръстопът”!