"ТОВА Е ИГРА. ТОЛКОВА!"

DSC 0957Осми ден от Сцена на кръстопът е! В камерна зала гостува учебният театър на НБУ с представлението „Нещо ме гризе" по текстове на Камен Донев. След края на постановката младите актьори напускат един по един залата, леко замислени, още обладани от сценичната изява. Никой не иска да влезе в ролята на анализатор освен главната героиня Яна Грозданова, която  изрича "Това е игра. Толкова".

Наистина. Цялата постановка се самоопределя единствено и само с Играта. Тази игра, която всеки един от нас поставя началото й сутрин. Играе си на война, приятелство, любов, терзания, Тази игра е жива и търпи постоянни промени, Понякога тя няма правила, тя е първична и се преобразува спрямо настроенията. Понякога е истинска и от нея боли много, страшно много.

В първо действие на "Нещо ми гризе" войната е водеща в отношенията на хората. Тя обаче е само повърхностна, защото вместо за война главните герои си говорят за човешките отношения между мъжа и жената. Тя обаче липсва, а терзанията на войниците са големи. Сюжет в цялата обстановка липсва, за сметка на разпалените взаимоотношения и намирането на правилния път в тази игра, чрез постоянно задаване на въпросите "Кой съм аз?" и "Кои сме ние?".

Второто действие е по-спокойно и предразполага към сериозни замисли във взаимоотношенията между двама влюбени и не само. То връща спомена на войниците към времето, когато се запознават своите кратковременни връзки, а цялото действие се гради от четири двойки и бързи срещи, които все още търсят себе си. И осемте персонажа са различни, експресивни, но всички играят една и съща игра.

Третото действие е коренно различно от предишните две, като тук надделява музиката, която отново изразява онези забравени отношения между хората, но играта не спира.

Това е! Колкото повече правила, толкова по-сложна. Колкото повече герои, толкова по-трудна, за някои разбираема.

 

Васил КИРИЗИЕВ

Мълчание, водещо до смърт

mulchДали живота е по сценарии или всичко е плод на импровизация? А какъв ли щеше да е, ако знаехме кой дърпа конците? Не сме ли ние режисьорите? Това са само част от въпросите, които оставиха у нас талантливите актьори от комедийната пиеса „Club lifestyle или Клубът на лъжците“

„Клуб на лъжците“ е комбинация от малки пиеси и няколко монолога, свързани в общата концепция за илюзията, лъжата и прекомерното доверие, поднесени под формата на комедия. Това, което отличава тази театрална постановка от десетки други е бруталното разбиване на тъй-наречената „четвърта стена“. Артистите започнаха да общуват директно с публиката, а това внесе лек смут и раздвижи вниманието отправено към сцената в едни неспокойни амплитуди.

Още в самото начало демонстрираха професионализъм, представяйки себе си, като това което те са, а именно – професионални лъжци. Някъде там, през нарушеният комфорт, ни накараха да се замислим по въпроса „Що за зло е самозаблудата и колко е опасна?“ Посочиха ни един по-мътен образ на политически аспекти на етническите проблеми, през очите на скърбящата девойка, загубила годеника си.

Същевременно персонажите влизаха и излизаха от роля, или пък излизаха от такава, за да влязат в реалността, и това не само объркваше, но и настървяваше интереса на присъстващите. Което се оказа гениален план, който постигаше целта си с всяка изминала минута.

За край, експресивността на младежите разтревожи аудиторията отново, ангажирайки я с не леката задача, да решат съдбата на персонаж от представлението, получавайки единственото право - да говорят. По-смущаващо обаче се оказа реакцията. Без да подозират, в главни актьори се превърнаха пасивните гости, като тяхното безучастие беше черешката на тортата. А последиците от това мълчание бяха: една девойка отведена на сигурна смърт и една публика, потънала в гробна тишина, осъзнаваща някои истини, за които никой не говори.

И всичко това е плодcj на Сцена на кръстопът „Club Lifestyle или Клубът на Лъжците“ по Нийл Лабют. Режисьор е проф. Снежана Танковска, а участниците: Деница Петкова, Йонко Димитров, Йордан Ръсин, Мариана Бонева, Мартин Смочевски и Яна Бобева.

 

Лариса ИЛИЕВА

Всички героини в театралните представления полудяха!

murКакво по-лошо може да се случи на човек, решил да се обеси, от това да отиде в магазина, за да си купи въже и да няма? Искаш да се обесиш – в магазина няма въже, искаш да си тръгнеш – спират тока. Мърлин Мърло, лудата, говорещата си с Господ се оказа като че най-нормалната в едноименното представление. Но тя е поредната полудяла жена на сцената "Борис Христов".

Нейното име всъщност е Оля, но за околните тя е онази, лудата, свитата, над която местния руски мъжага се е смилил и я е превърнал в своя любовница. Сестра и е алкохоличка, а за капак у тях пристига наемател, който уж е доблестен защитник на честта. Само след две седмици престой в сивия, малък, руски град обаче, той се превръща в същото животно, като каквито са представени и останалите герои. И толкова за сюжета.

„Мърлин Мърло“ е брутална смесица от жанрове, събираща в себе си трагедията, комедията, драмата, но тя не е нищо повече от брутално реален образ на човешкия живот в нашето време. Дори „гротеска“ може би не е съвсем точно да се каже, защото тя изобразява изопачени, грозни или карикатуризирани образи. Тези обаче са съвсем истински и макар действието да се развива в Русия, съвсем лесно можете да откриете подобни герои и у нас. Такива, които са лишени от духовност и от емоционална красота. Образи, лишени от духовно извисяване, които нямат усещане за естетическа красота. Не защото не го искат, а защото живеят в свят, който е убил всякаква сетивност у тях.

Цинично до изнемогване, представлението бе жесток шамар в лицето на присъстващите. Грозни и вулгарни бяха репликите на актьорите, точно като живота им в спектакъла. Темата за спасението бе вплетена в съдбите им. Всеки от героите виждаше спасението по различен начин, но никой не достигна до него. В очакване на края на света, безрезервно доверявайки се на всичко, което виждаха по телевизията, героите полудяха и извадиха на показ най-тъмното от себе си. Или най-истинското?

Дори безпощадно влюбеният в литературата Альоша, се върна към животинските си инстинкти, подложен на жестоката асимилация от заобикалящото го общество. Че дори падна по-ниско и от тях. Но какъв да бъдеш, когато живееш в свят без никакъв морал и ценности? В свят, в който раждането на син се отпразнува като бащата прави секс с любовницата си? Как да не се извратиш до краен предел, когато живееш в такава среда?

„Мърлин Мърло“ е абсурдно реалистичен образ, който е израз на съвременното изкуство през очите на автора – Николай Коляда и режисьора – Стайко Мурджев. Почти гротескения образ на съвремието, който изгради Драматично-кукления театър от Хасково ще остане в съзнанията на публиката, независимо по какъв начин аудиторията възприе спектакъла.

 

Стефка ГЕОРГИЕВА

Вечността е безбожно кратка

vechТеатърът е изкуство, с което не може да се борави с лека ръка. За него не се изказваш неподготвен, не го оставяш да бъде убит от ежедневието, не коментираш злободневието. Театъра е изкуство, което поставя на сцена проблеми далеч от личните истории. В него се вижда универсалното, извадено извън контекста на своето време, което е приложимо и е утвърдено от историята. Театралното изкуство гледа далече пред носовете ни.

„Ние сме вечни“ за съжаление няма да стане постановка с главни букви. По-скоро представя обременеността на младото поколение, живеещо в България. Сякаш младите хора не се интересуват от екзистенциалните въпроси, липсва всякаква философска насоченост, липсва вложена мисъл, върху която да е работено. Всички знаем какво е времето, в което живеем. Театърът е спасението ни от реалността, поставящо въпроси, които ни извеждат извън зоната на комфорта. Изкуство, което събаря кулите, в които живеем, независимо дали са абаносови или каменни. Тук обаче се случи следното. Сякаш авторът на пиесата, Константин Кучев, е отворил прозореца на апартамента или къщата, в която живее и е наблюдавал какво правят 19-годишните долу.


Факт е, че на сцената бе представена реалната действителност на поколението, което сега напуска тийн годините. Персонажите бяха съвкупност от почти всички типажи ученици, които можете да срещнете – от интелигентно и малтретирано хомосексуално момче, през романтичния образ на музиканта, до пънкарката, която не е толкова агресивна, колко изглежда, съдейки по външния и вид. Има и изключения, но за тях няма как да разберете, че са интелигентни, здравомислещи хора, ако просто ги наблюдавате, защото за мисълта няма как да съдите по външен вид и поведение пред връстници. В тази възраст хората са такива, каквато изисква средата им да бъдат и лесно губят идентичността си, ако изобщо са я намерили. Кому е нужно обаче да ни се навира още веднъж ежедневието ни в очите?

Най-тъжното е, че поколението на настоящите 20-годишни расте сред емигранти, които повтарят, че „Тук нямаме бъдеще…“, „Вие нямате бъдеще…“. При тези обстоятелства е трудно дори да се опиташ да си представиш какво ще се случи след 20 години. В подобен случай е по-добре да се обърнеш назад към миналото. Но ако не си намерил житейската драма, комедията или онова зрънце, което да вложиш в текста си, за да достигне той до зрителите и да покълне в тях като заразна мисъл, то по-добре почакай ти самият да узрееш за подобно предизвикателство. Театърът е тежка задача, която не е по силата на всеки. Инак всеки втори посредствен драскач щеше да бъде автор на безброй много постановки, играни пред празни салони, а актьорите щяха да измират от глад като риби, отровени от нефтено петно.


Актьорите, за сметка на това, видимо много се постараха да представят максимално добре. Не че всички бяха брилянтни, но дадоха максимално много от себе си, за да изиграят монолозите си, които всъщност зрителите можеха да видят във всеки парк в Пловдив след 22:00/23:00 часа. Симона Халачева и Боян Арсов влязоха много умело в роля, което беше освежаваща глътка през цялото време.

Имаше няколко ситуации, в които публиката се разсмя с глас, но не виждам нищо смешно в реалността, представена на сцената. Хронотопът на „Ние сме вечни“ се отнася към Паметника на Съветската армия по време на миналогодишните протести. В откъсите между отделните сцени се пускаха части от репортажи за самите протести пред Народното събрание. Мъката и плачът на цял народ не е смешен. Незаинтересоваността и егоизма на младите не е смешен. Да ти навират реалността в лицето и то през погледа на хора, които не се интересуват от нея, не е забавно. Все пак не всички млади хора у нас са такива. Има хора, които раздават себе си в името на идеите си, но за тях не се и спомена. Театъра е елитарно изкуство, което не се занимава в подобни теми, недостойни за поставяне на чиято и да била сцена. За съжаление вечността на „Ние сме вечни“ се оказа с краен срок и той изтече между пръстите на посетителите като пясъчен часовник, още след напускането на залата на „Борис Христов“.

 

Стефка ГЕОРГИЕВА

Николай Ламбрев изля душата си в стихосбирката „Сенки на ангели“

BIG131910952121Nikolai Lambrev 449x330„Театърът е провокация, която зарежда поезията в мен и насочва енергията ми за битка с живота“, споделя режисьорът Николай Ламбрев-Михайловски, който представи поетичната си книга „Сенки на ангели“ ката част от съпътстващата програма на деветнадесетото издание на „Сцена на кръстопът“.
Философски размишления върху самотата, любовта и смъртта. Откровения за желанието да надмогнем битието и да се преборим със страховете си. Споделени мисли за будните нощи и малките надежди, които осмислят дните ни. Поезия, която провокира ангелите на битието.
Никoлaй Лaмбpeв e зaвъpшил тeaтpaлнa peжиcypa в НАTВИЗ “Кpъcтю Сapaфoв” и e paбoтил в дpaмaтичнитe тeaтpи в Плoвдив, Дoбpич, Ст. Зaгopa. Бил e чacт oт eкипa нa Дpaмaтичeн тeaтъp “Сoфия” и e peaлизиpaл пoвeчe oт 90 cпeктaкълa, a cpeд тях ca “Гoлeмaнoв” нa Ст. Л. Кocтoв, “Хaмлeт”, “Двaнaйceтa нoщ”, “Кoмeдия oт гpeшки” нa Шeкcпиp, “Еcнaфcкa cвaтбa” нa Бpeхт, “Мизaнтpoп” нa Мoлиep. Имa изяви в oпepaтa, paдиoтeaтъpa, тeлeвизиятa и кинoтo. Нocитeл e и нa кyп нaциoнaлни нaгpaди, включитeлнo и нa oтличиeтo зa peжиcypa нa Съюзa нa бългapcкитe apтиcти.
Музикален съпорт на представянето на книгата направиха прекрасните музиканти от група Train of Joy с младата вокалистка Савина Бързева, които демонстрираха високата си класа пред качествената, но малобройна публика, която беше дошла да уважи събитието.

Ваня ТРИНГОВА