Може ли от служебен министър на културата да стане добър режисьор?

dakotaПо-вероятно е обратното - от добър, а дори и от посредствен режисьор, да излезе служебен министър.

В това ме убеди глупавата "Дакота" под режисурата на Владо Пенев, иначе изкусен актьор и добър ТВ водещ, но отчайващ като постановчик въпреки съзвездието Владо Карамазов, Захари Бахаров, Юлиан Вергов и Александра Василева.

Самата пиеса на каталунеца Жорди Галсеран /1964/ е смесица от иберийски водевил със силен американски комплекс. Но текстът е без значение.

Случващото се на сцената е фарс в стил Пълна лудница, което става за пияни българи пред телевизорите, но е обида за театъра.

В интерес на истината, залата на Градския дом на културата бе пълна - повече отколкото за премиерата на "Сестри Палавееви", например.

Името прави новината, обаче едва ли прави изкуство, ако изключим знаменитото пролетарско ИСКРЕМАСС - Изкуство Революционых Масс.
Опростачването на вкуса в "Дакота" е съвсем близко до Пролеткулта или испанския му вариант, който, разбира се, няма нищо общо с Лорка.

Пиесата започва със застрелването на моторист-зъболекар /Захари Бахаров/ от истеричен пътен полицай /Владо Карамазов/, който първо го глобява, а после си завира акта с глобата в задника. След това се появява на няколко пъти с акт в задните части за по-голяма достоверност.

Бахаров оживява, за да разбере, че жена му е бременна и е заченала в момента на застрелването му. Бебето обаче се оказва мъртвородено.
Следва първи олигофренски монолог /на Бахаров - не е виновен той/.
Втора сцена - още по-нелепа! Появява се военен инвалид, който проси пари за нервозни кюфтета. Инвадилидът също показва - напълно безпричинно, задните си части на сцената.

Втори олигофренски монолог.

Иде нещо супербезвуксно: коитус между жената на моториста-зъболекар и гинеколога й. Целта - второ забременяване.

Следва трети олигофренски монолог в рамките на 30 минути от старта на "Дакота".

Е, тук вече си излязох.

Нека зрителите дописват и ръкопляскат.

Ще кажа само, че подобни постановки имат място в театъра като народно изкуство, щом пълнят залата. Дали обаче имат място в селекцията на фестивал с 19-годишна история като "Сцена на кръстопът"?

Отговорът очевидно е - налага се!

Антон БАЕВ

Най-после и Нобелист на Сцената

DSC 0404Многонаграждаваната постановка на Теди Москов "Каквато ти ме искаш" по пиесата на италианския Нобелист Луиджи Пирандело /1934/ завъртя N-то представление на 19-годишното издание на пловдивския театрален фестивал Сцена на кръстопът.


Не съм гледал другите, но сигурно е вярно твърдението, че всяка постановка става по-добра с всяко следващо представление - като отлежалото вино.


Москов интерпретира любимата тема на Пирандело за себеидентификацията в коктейл от бутафория, бурлеска, мелодрама и мюзикъл с мощно експониране на мултимедия - паралелна втора сцена на спектакъла.


Действието прехвърча от разгромената през Първата световна Германия - Берлин от 1929-та, до заспалото Удине в Италия, 4 месеца по-късно.


Великолепната Снежина Петрова е център на спектакъла с непрекъснато сменящи се роли - на жена, чийто съпруг бил умрял преди 4 години, но и да не е умрял, е женен за някоя друга, значи все пак някой е умрял.


Тя се е озовала в дома на полудяващ писател, който я знае като Елма.


В Удине обаче мъжът й е жив и я издирва от 10 години под името Лучия.


Пиранделно/ Москов уточняват двойнствеността - Лучия е светлина на италиански, а Елма - вода на арабски.


Коя съм аз? - е въпросът на Лучия/ Елма.


Отговорът на писателя Слаптер е Елма. За мъжа й, който не я е виждал от 10 години е Лучия.


И двата отговора са без значение за самата Лучия/ Елма.


Искам да избягам от себе си самата, казва тя, понеже презира писателя, а връщането при бившия й мъж е бутафория, понеже - този човек 10 години е вярвал, че тя е жива, но мислеше, че няма да е вече същата.


Там, в Удине, в италианската провинция, впрочем доста наподобяваща нашата с имотните си обвързаности, той търси жена, каквато не съществува.


Лучия/ Елма не може да му даде друго освен едно тяло - вземи ме и ме направи такава, каквато ще ме обичаш.


Удине не може да дари Лучия със самата себе си.


Тя се връща при писателя Слаптер, защото предпочита маската пред разголването, играта пред това да си себе си.


А всъщност дали не сме най-истински в ролите?


Финалът на постановката на Теди Москов е уникален.


Слаптер и Лучия се мъчат над гигантска писалка и чаша.


Бутафорните вещи са по-големи от нас самите, защото писането и въображението са винаги по-големи от човека.


Това ми каза Теди Москов с брилянтния си Пирандело на Сцена на кръстопът.


ИКАР за най-добър спектакъл. ИКАР за сценография, АСКЕЕР за режисура. АСКЕЕР за костюмография. АСКЕЕР за сценография.


Какво повече да кажем?


А, да! Великолепните представления днес са динамичните и къси - Пирандело на Москов е час и пет минути само!

Антон БАЕВ

Експериментална пиеса на пловдивска сцена

DSC 0402Камерната пиеса „Няма ток за електрическия стол" на драматурга Александър Секулов бе втората премиера на Сцена на кръстопът, продукция на Пловдивския театър.

С две думи – това е първа експериментална пиеса на местната драма поне от десетилетие, а може би и от времето на Уестсайдска история.

„Няма ток" е трудна за гледане, веднага казвам, не е за масов зрител.

Самата тема – жертвата и палача /престъплението по Достоевски в случая липсва/, е мъчителна, понеже – или най-малкото защото, ние не искаме да сме нито жертви, нито палачи.
Оттук и провокацията към зрителя – не искаш, ама си.

Дуото Калин Врачански и Красимир Доков играят в продължение на час и двайсет минути в шумоизолирана стая за екзекуции, първият е вързан през цялото време за електрическия стол, а вторият – снове в очакване на тока, който е спрял, за да си свърши работата.

Палачът, прочие, липсва. Няма присъда, има осъден, има и човек, който да си свърши работата.

Пиронът е:

- Ти искаш ли да ме убиеш?
- Нямам против да умреш!
/Цитатът е по памет./

Пиесата клони към абсурда, но не го прекрачва. В последна сметка се стига до илюзорно спасение чрез размяна на ролите.

Камерата, в която играят двамата актьори, предварително отказва битиен изход. Те са затворени, а отвън светът се е самовзривил.

Жертвата и палачът имат една възможност – да разменят местата си, което и правят.

Те не са одарени да съдят, защото са априори наказани да изпълняват отсъденото от друг – Господ или днешната юриспруденция, разликата е малка.

Бунтът на овързания Врачански стига до овързването на палача му.

Само, че истинският палач липсва.

Калин Врачански най-вероятно ще атакува някоя от театралните награди през сезона с ролята си на осъден на изпържване.

Според мен обаче Красимир Доков е класа над Врачански – умерен, прибран и знаещ кога да стреля с револвера.

Какво правеше часовникът на стената, изоставащ с 3 часа от реалното време, ще питам някой път режисьора, не успях да разгадая енигмата.

Постановката на Лилия Абаджиева е експериментална не само за пловдивския театър.

Темата обаче не е престъплението и наказанието, както погрешно може да се изтълкува.

Темата е наказаните ние.

Трудно за гледане, но въздействащо, ако посмееш да надзърнеш в клетката за екзекуции.

 

Антон БАЕВ

Сцена на кръстопът: Между „А“ И „Б“ групата на живота

medСцена на кръстопът е. Ден 3-ти. Малин Кръстев и Герасим Георгиев – Геро се опитаха да представят разликата между „А“ и „Б“ групата на живота в спектакъла „Свалячи“ на Елин Рахнев. Двамата главни герои влязоха в ролите на странични съдии от втория ешалон на българското първенство и многократно търсеха смисъла на съществуването си чрез различни му пътища.

Провалът на персонажите с жените и кариерата се отрази в неуспешен опит за самоубийство, след който идва и заключението, че просто трябва да има такива хора, като тях. Стоящи винаги на халфовата линия – нито в горната, нито в долната дивизия. На които животът, необяснимо, е показал червен картон още в първите минути на мача.

Представлението е продължение на предишната постановка на Рахнев - „Фенове”, която е най-поставяния драматургичен текст от съвременен български автор, игран в над 30 държави от 2 континента.

Случването му в Пловдив е част от провеждащия се за 19-та поредна година театрален фестивал „Сцена на кръстопът“, на който поетът е креатив.

 

Васил КИРИЗИЕВ

Малин Кръстев и Геро разплакаха от смях публиката със своите „Свалячи“

malПрекрасните български актьори Малин Кръстев и Герасим Георгиев-Геро показаха неподражаемия си комичен талант и разплакаха от смях пловдивската публика.


Най-новата пиеса на Елин Рахнев „Свалячи”, режисирана от Пламен Панев, разказва  за различните перипетии, душевни и морални терзанияна двама странични футболни съдии от „Б” група.


Началото на пиесата напомня донякъде на сцена от „На ръба“ на Сашо Морфов, когато двамата герои стоят на ръба на покрива и подготвят поредния си опит за самоубийство, отчаяни от живота, безпаричието, липсата на любов и безизходицата. Но този полет на смъртта е осуетен от решението им да станат корумпирани, като всички останали и да се научат да общуват с жените.


Бунтът на малкия човек, който твърдо е решен да влезе в „А“ група преминава през многократни опити за самоубийство, невзети рушвети и незаслужен престой в ареста, до болничните легла. Двамата футболни съдии и пишман свалячинеудачници взаимно оплакват съдбата си. Но през цялото време остават верни на мечтите си – да бъдат съдии на мач от Шампионска лига или поне да получат едноминутно мълчание в своя чест по време на финала на Световното първенство.


Пиперливите диалози и остроумни скечове искрено забавляваха двамата актьори, както и публиката, която за втора поредна вечер беше препълнила залата на Дома на културата „Борис Христов“. Единият кльощав, другият с наднормено тегло, Кръстев и Геро твърде много напомняха образите на Лаурел и Харди, които едновременно натъжават и разсмиват зрителя. В образът на мечтанатасекси жена се изяви младата Мариела Топалова. Мултимедиен декор, видео сцени и италианска музика допълваха оригиналното представление.


Тримата актьори заразиха публиката с неизчерпаемата си енергия и неочаквани импровизации и получиха заслужени аплодисменти в края на представлението.

 

Ваня ТРИНГОВА