“Състояние на съвестта”

“Състояние на съвестта”
Режисьор - София Ристевска

Усещане за път – мирише на интимност и сълзи. На екраните бързо преминава маркировката на асфалтиран път.
Стая, може би квартира, пълна с мебели, напомнящи отсъствието на дом.
HEADSTATE от Ървин Уелш, един текст, способен да изтръгне маргиналното съзнание и да го навре в лицето ти, с радикалната експресия на режисьорката София Ристевска, и да ни води през проблемите на търсещите хора по света.
Обобщението е пълно и почти брутално, но спектакълът е пълен с топлина.
Видеопрожекциите са точни и премерени, чрез своята разнознаковост допълват усещането, търсено на сцената. Няма отговори, няма констатации. Отваря се конкретен диалог с посочване на кървавите ни комплекси, които ни закотвят под ръба на пропастта. Една история за четирима млади, оплетени в пороци ( секс, лъжи, проституция, дрога, спин), разказана в реално време.
Музиката е силна, а мислите им тихи, заглъхнали от блъскащия бас.
Спектакълът трае час и половина, в който заставаме очи в очи с бунта на слабите и нашето безразличие към страдащите хора.

Емил Илиев

"Уилям Шекспир - пълни съчинения"

“Още една coca por favor” казва Жулиета и се свлича в смъртна любовна агония на пода....това не е цитат от У. Шекспир. Това е от представлението на театър 199 –  “Уилям Шекспир – пълни съчинения”

Ако има нещо, което със сигурност може да се каже за него, то е цитат от драматургията му: “Думи, думи, думи...остатаналото е мълчание.” В това представление, не само, че няма мълчание, но “думи, думи, думи” е меко казано за плетеницата от реплики, които Георги Спасов, Петър Калчев и Атанас Атанасов забъркват на сцената.

Усещането е като за дискотека, в която всички пеят една песен. Всъщност, ако има нещо което би заменило диското по времето на Елизабет (ако имаше такова), то това е Шекспир – вечен, скандален, класически и провокативен. Неговата драматургия е като discoball, който пречупва и хвърля светлина в неочаквани моменти на различни места.

Но дали ние знаем кой е Уилям Шекспир, дали сме го чели и разбрали? Ако отговорите са не, то решението е този спектакъл,  който съдържа в себе си от кора да кора пиесите на този вечно популярен автор. За малко повече от час публиката се разхожда от “Ромео и Жулиета”  до “Хамлет”. Представлението връща името на  драматурга в главите ни и го прави отново достъпен, както във времето, когато Globe Theatre успешно конкурира борбата с мечки, която се случва пред входа му.

 

Емил Илиев

Непознатите 7/8 или “детектор на лъжата”

  На сцената на Кукления театър в Пловдив се игра представлението “Детектор на лъжата”. Залата се оказа малка, за да побере големия брой желаещи да видят гастрола на столичния сатиричен театър. Макар и натясно, артистите успяха да разгърнат своите персонажи с достъпната и увлекателна актьорска игра.
На фона на кухненския бокс на семейство Безови – в стил направи си сам, се разигра истински комична битова история, за взаимоотношенията в едно средностатистическо семейство.
Психолозите сравняват човешката психика с айсберг. На повърхността обикновено се вижда само 1/8 от леденото чудовище. Когато общуваме с някого, ние узнаваме само една малка част от неговата индивидуалност. Значи ли това, че не познаваме човека до нас; Значи ли това, че прекарваме живота си с някого, когото не бихме искали да познаваме.
Надежда и Борис Безови са семейство от почти четвърт век. Те живеят заобиколени от злободневните си проблеми и ревниво пазят своя коловоз. Семейната идилия е нарушена от “незначителния” факт, че съпругът не помни къде е скрил своята заплата.
Знойната Надежда – безнадеждна невротичка, урежда визитата на доктор Лебедев – хипнотизатор, ловец на истината. Но въпрос след въпрос, те навлизат в сфери от живота на партньора си, които не само, че не познават, но по всичко личи, че не искат да повярват, че съществуват. Ситуациите, в които попадат персонажите, са толкова комични за публиката, колкото драматични за тях.
Зрителите безумно се забавляват, а в очите им се чете идентификация с проблемите от сцената.
В ролята на д-р Лебедев е Филип Трифонов, а Надежда и Борис се играят от Албена Колева и Павел Попандов. Режисьор на представлението е Николай Гундеров. Гастролът премина успешно и публиката щедро възнагради своите любимци с дълги аплодисменти.

Емил Илиев

"Плейбек"

Дневникът на една порнозвезда


“Play/Back”, постановка на Драматичен театър – Ловеч, режисьор Елица Матеева

Как звучи гласът ти, когато си сам? Крещиш ли, когато вали? Капките забиват ли се в теб? Плачеш ли от безсилие пред пустотата? Все въпроси, които си задавах по време и дълго след представлението, вдъхновено от испанския режисьор Педро Алмодовар. “Ако не бяха неговите филми и писаници, сигурно нямаше да се занимавам с театър”, споделя режисьорката Елица Матеева. Поради тези нейни думи, очаквах бледа имитация в стил “Педро”, но се случи така, че “Play/Back” се откъсна от асоциацията и заживя самостоятелно. Което пък доведе до тежка дистанция между сцената и публиката, която с течение на театралното време се олекоти, но не изчезна напълно до самия край. Бариера, спираща пълноценния контакт. Отделни зрители се почувстваха в свои води и проявиха емоция чрез буен смях, възгласи “Браво!” и ръкопляскания(дори по време на действието).
Спектакълът е сътворен по незавършения текст на “Пати Дифуза: Каталог на травми и неврози” на Алмодовар и разказва какво се случва, когато “видиш в огледалото проливен дъжд”(група Акустика). Актрисата Диана Любенова влиза в кожата на “най-интересната личност в Мадрид” порнозвездата Пати Дифуза, потапяйки се в атмосфера на “лепкава” реалност. Животът на Пати е изпълнен с непрестанни купони, секс и безсънни нощи. “Не спя, защото няма никой до мен. Самотата ме държи будна.” Подобна идентификация преследваше част от публиката. Успехът на представлението се оказа в кърпа вързан. Докосвайки се до дълбините на човешката душа и ровейки в нейните “мътни желания”(според Педро Алмодовар) за топлина и близост, Елица Матеева и нейният екип се напластяват върху творчеството на испанеца. Изглежда по всичко, че той е техен кумир – в някои от мизансцените на екран се прожектират кадри от филмите му “Жива плът” и “Цветето на моята тайна”.
Спектакълът затрогва и с увереност казвам, че има все още чувствителност по българските театрални сцени. Душата и взирането в нея не е отживелица, покрита с нафталин.

Виолета Станкова

 

"Дванадесета нощ"

„Дванайста нощ” от Уйлям Шекспир, постановка проф. Крикор Азарян

Режисьорът, Почетен гражданин на Пловдив, този път не дойде в родния град и остави трупата сама да защитава честта си. Аплаузите след представлението сигурно щяха да трогнат Азарян и пловдивската публика можеше да чуе, както се е случвало, някоя Кокова мъдрост – за театъра, за Пловдив, за детството в арменската махала...
Всичко е точно – Даниела Олег Ляхова наистина заслужава „Аскеер” за сценографията и костюмите на спектакъла. Бурята се запечатва от сетивата ни и насища съществото ни и пространството около нас с тревожно очакване за чудо. Музиката на Румен Цонев – „Икар” и „Аскеер” за 2007-ма , изпълнявана „на живо” от малък оркестър ( сред който и Стоян Младенов), подсилва усещанията и ги прави менливи, но пак доминира очакването за чудо. Защото знаем, предупредени сме – всичко, което е тъй, е съвсем инак...Виола, която повече е Цезарио в хода на сценичното действие, се играе от Деян Ангелов, в приличащата на гореща испанска красавица Оливия се превъплъщава Малин Кръстев, а Мария е дребничкият и пъргаво ситнещ Огнян Голев. Маестрото се забавлява, владее този занаят, и всички му съдействат. Особено се заиграва групата веселяци – в ролята на сър Тоби гостува Марин Янев, сър Андрю е Вежен Велчовски, а шутът Фесте – самият Стефан Мавродиев. Изключително трио, а като прибавим и Мария/Огнян/, квартетът е превъзходен. Този път Малволио /Георги Кадурин/ изглежда като пенсиониран военен – отчетливо изпълнение с трагикомичен привкус. Познавам пловдивските представления на „Дванайста нощ” и мога да твърдя, че Азарян не се повтаря. Но този път, в това решение, не ми достига любовта. Маскарадът наистина е опасна игра. Можеш да се изгубиш в нея. Финалът, обаче - отново буря и отново спасен удавник, прави параболата и ни отнася в мисли за преображенията човешки – в тях винаги има нещо, което само на пръв поглед е комично. Чудото се случи.

Пенка Калинкова