НАИСТИНА „ЕСЕННА СОНАТА”

Специален спектакъл. Поставен, изигран/изсвирен, като музикално произведение. Като соната. Есенна. Толкова чисто, изискано е направен, че имаш усещането за концертна зала, виртуозни музиканти и любим диригент. И досега помня филма на Ингмар Бергман с Ингрид Бергман в ролята на Шарлота, майката, и на Лив Улман като Ева. Добре помня и спектакъла на Младен Киселов с Илка Зафирова, Жорета Николова, Атанас Атанасов и Йоана Буковска. „Есенна соната” или я правиш запомнящо се, или въобще не я правиш. Важно е да имаш с кого да я направиш. Режисьорът Иван Урумов е поел това предизвикателство, защото има актьорите, с които да извърви пътя. Анелия Ташева и Ивана Папазова са забележителен тандем. Майката – артистична, светска, галеница на съдбата, но и жена и музикантка, устояваща в трудна творческа конкуренция. Нещо в нейното излъчване и органична артистичност ми напомни една порастнала Сали Боус на Лайза Минели. Дъщерята е забележителна дама в своя стоицизъм, стаявана ненавист, която се взривява мълниеносно, и дълбоко законспирирана любов и обаяност от чара на майката. В редки скъпоценни мигове те пробиват подозрителността и напрежението между двете жени. Сблъсъкът е винаги възможен. Защото отношенията им са като незарастнала рана. Има един забележителен момент, който в изпълнението на Анелия Ташева и на Ивана Папазова като че ли за пръв път, поне за мен, прозвънва с удивителна искреност и неподправеност. Това е диалогът между непорастналото дете Шарлота и преждевременно състарената Ева. Ролите са разменени отдавна, но изповедта като светкавица разсича дълго трупани мълчания, страхове, вина.
И пасторът на Стефан Попов, и Хелена на Мария Станчева са плод на премислена  интерпретация. Добро сценографско решение и костюми /особено на Ева/ на Петьо Начев.
Представлението има стил и това няма как да не се забележи. Много съм любопитна дали нефестивалната публика ще има сетива за него.

 

                                                                           Пенка Калинкова