ЖЕНИ КАМИКАДЗЕ НА ДВЕТЕ ПЛОВДИВСКИ СЦЕНИ В ШЕСТАТА ФЕСТИВАЛНА ВЕЧЕР

Чиста случайност си е и не е въпрос на програмиране, че в една вечер на фестивала се играха „Електра” и „Нордост” и в тях видяхме жени камикадзе, жени, готови да умрат за една кауза. Едната творба развенчава античния мит Електра, другата с документален подход изследва събитията/терористичната акция от 2002 г. в московския театър на Дубровка. „Електра” е работа на Маргьорит Юрсенар, единствената дама, член на Френската академия, „Нордост” – на младия немски актьор, драматург и режисьор Торстен Бухщайнер.
„Електра” е изборът на проф. Здравко Митков, режисьор с наложен стил в театралното пространство, познавач на френската драматургия, сам превежда от френски, „Нордост”  на младата Василена Радева, познавачка на немския език и участничка в инициативата „36 маймуни”.
Режисьорът Здравко Митков е носител на „Аскеер” за постановката на „Развратникът” от Ерик-Еманюел Шмит, Василена Радева стана носител на тазгодишния „Аскеер” за изгряваща звезда именно за „Нордост”.
Изглеждат много различни. И все пак ето има нещо, което ги обединява.
Да избереш „Електра”  на Маргьорит Юрсенар е въпрос на вкус и стил. Освен че откри Кокто и Ерик-Еманюел Шмит за българската сцена, сега проф. Здравко Митков прибави и Юрсенар, позната у нас като белетристка. За ролята на Клитемнестра кани Цветана Манева, която преди няколко години тук, на „Сцена на кръстопът”, след представление на „Коко Шанел”, каза, че проявява интерес към Маргьорит Юрсенар и едно нейно есе за Клитемнестра. В ролята на Електра виждаме Лилия Маравиля, която познаваме от предишната негова постановка на „Неделя вечер” от Захари Карабашлиев. „Електра или Свалянето на маските” се оказва една размяна на роли, едно генерално разместване в митологичната им подредба. Нейното самоубийствено желание да въздаде на всяка цена справедливост за убития баща превръща жертвите – Клитемнестра и Егист, в благородни хора, а отмъстителите – тя, Пилад и Орест, във вечно преследвани от Ериниите жалки безличници. Това е концептуален текст, преведен много добре от Валентина Бояджиева.

Не можем да не оценим изпълнението на Цветана Манева в нейните 20 минути на сцената като впечатляващо. Малко са българските актриси, които могат да кажат: „Аз бях Медея, аз бях Клитемнестра, аз бях Жулиета, аз бях госпожица Юлия...”
Калин Врачански вече сме гледали на пловдивска сцена в „Ревизор”. Нашенският „доктор Хаус” има всички данни /тук особено изпъкна неговата двигателна култура и динамика/ да направи интересно развитие именно в театъра.

„Нордост” се игра на камерна сцена. Запомнете името на режисьорката Василена Радева, но и името на сценографката Елена Шопова. Нейното решение с огледалните стени, със стъклените панели-врати и клетки е много добро. Режисьорката има желязна хватка – убедих се в това не само от представлението, но и от репетицията. Събитията в Театъра на Дубровка в наситените 57 часа между живота и смъртта се реконструират от автора Торстен Бухщайнер през сетивата и съдбата на три жени -  готвената за камикадзе чеченка Зура/Искра Донова/, лекарката Тамара /Койна Русева/ - и двете са загубили съпрузите си в чеченската война, и Олга/Ангелина Славова/. Намирам и трите актриси за много равностойни. Документалната драма „Нордост или Приказка за разрушението” от Торстен Бухщайнер в реализацията на женския екип /единственото изключение е Мартин Каров, на когото дължим избора на музиката/ е един от най-интересните избори в афиша на 14-тата „Сцена на кръстопът”.

                                                                                      Пенка Калинкова

ПРИЯТНОСТРАШНО

Най-напред искам да кажа, че Яна Борисова не е Яна Добрева. Уточнявам това, защото двама души ме попитаха преди представлението дали Яна Борисова не е Яна Добрева. Може би са гледали предаването на една авторитетна критичка, която направи тази грешка. Но тези, които са гледали „Малка пиеса за детска стая”, не правят тази грешка. Пак е Галин Стоев, и пак са същите актьори (с едно изключение – Владимир Пенев, но той пък се появи в „Тихи, невидими хора” – също нейна пиеса, поставена в Младежкия) . Те са я избрали, тя ги е избрала. Взаимно харесване – нито повече, нито по-малко. Тази авторка си има код и ключа към него държи Галин Стоев. Същият  Галин Стоев, който работеше в Белгия, сега е във Франция или някъде между Франция и Белгия. И отвреме на време се завръща в България за да поставя пиесите на Яна Борисова.

„Когато не пътувам и не репетирам, обичам да прекарвам часове с хубава книга в някое кафене. Когато открия нов и интересен текст, искам да му предоставя време сам да ми се разкрие и да не го насилвам с режисьорски хрумки. Шляя се покрай Сена или в Латинския квартал – Париж е вдъхновяващ град, ако не си стресиран и не трябва да покриваш нормативи от какъвто и да било характер. Брюксел пък е много по-малък и в този смисъл по-хуманен, по-интимен, по-релаксиращ. Харесвам градове, в които няма напрежение и никой не се занимава с това да ти гледа в чинията. Тогава можеш да си сам и в същото време да не си самотен. Това стимулира въображението и ти помага да работиш.”

Може ли да се разкаже „Приятнострашно”? С усилие, може би, да, но можеш ли да разкажеш настроението си, порива си, себе си и какво ще се получи от това? „Приятнострашно” е нежно, нежно, леко, леко и ти е хубаво. Е, това никъде другаде не можеш да го видиш, в „Театър 199” се случва от време на време.

Актьорите? Владимир Пенев, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Радена Вълканова, Снежина Петрова. Безусловни, възхитителни. Както всичко в тази пиеса и в тази постановка.

                                                                                  Пенка Калинкова

А НА ОСМАТА ВЕЧЕР – МУЗИКА ОТ ШАТРОВЕЦ И ОТВОРЕНА БРАЧНА ДВОЙКА

Спомняте ли си Рени Врангова в „Пигмалион” на Бърнард Шоу и Леон Даниел? Може би сте я гледали като госпожица Плюш в „С любовта шега не бива”, постановка на Мариус Куркински?  А какво представление прави в „Дон Жуан”! Припомням  нейни гостувания на „Сцена на кръстопът” от последните години.
Е, „Отворена брачна двойка” си е като неин моноспектакъл, през който се провижда и Мариус Куркински. Нищо лошо за Веселин Анчев, той изригна като шампанско снощи  на авансцената и в проходите на Камерна зала, но това си е нейното и на Мариус представление. Винаги очакваш изненадата, чудото Рени Врангова – колкото скромна и някак не особено забележима в живота, толкова по-интересна на сцената. Много способна и заразителна с искреността и особената си, небанална, характерност и пластика актриса.
Представлението ще се играе и на голяма сцена на 19-ти септември.
 
А в същото време на голяма сцена се игра „Музика от Шатровец” от Константин Илиев. Изпусна едно  изключително представление, пловдивчанино. Говоря на тези, които не бяха в театралната зала. Рядко ще видиш 20 души актьори на сцената, представящи майсторски български типажи, в които можеш да се припознаеш, независимо че действието се развива през далечната 1942 година. Едно българско по дух представление на много талантливата и сплотена пазарджишка трупа. Акцентирам върху това, защото е рядкост. Защото все по-малко се играят български пиеси. Защото сами по себе си те са дефицит и ще дойде време, когато ще ни липсват, но няма да има автори, които да ги напишат. Трудно се отглежда българския автор при положение, че в него не се инвестира. Заплащането на този специфичен творчески труд е мизерно. В последните две десетилетия се появиха нови автори, които се вглеждат в интимния свят на човека, в промените, настъпващи в българина, но повечето от тях са с малък брой персонажи и предназначени за камерна сцена. Отдавна не са между нас Никола Русев, Иван Радоев, Маргарит Минков, Станислав Стратиев, няма нови пиеси от Георги Данаилов и Христо Бойчев. Но затова пък продължава да пише и да бъде поставян Константин Илиев. Да, същият, който написа „Мъка по цветовете”, „Музика от Шатровец”, „През октомври без теб”, „Босилек за Драгинко”, „Прозорецът”, „Нирвана”, „Одисей пътува за Итака”, „Червено вино за сбогом”, „Франческа”, „Куцулан или Вълча Богородица”, „Бетовен 21”...Носител е на Международната Хердерова награза през 1996 г. за цялостно творчество.
В афиша на  ХІV-тата „Сцена на кръстопът” са включени две негови заглавия – поредната, но и единствена за последните 20 години, реализация на „Музика от Шатровец” и първа постановка на написаната преди 42 години  пиеса за куклен театър „Цар Шушумига”. Постави ги на своя сцена заедно с много играната у нас и в чужбина негова пиеса „Нирвана” Пазарджишкият драматично куклен театър „Константин Величков”.

Снощи имахме удоволствието да видим много верен, актуален прочит на проф. Маргарита Младенова по великолепната пиеса на Константин Илиев, с изключително добро сценографско решение на Даниел Олег Ляхова и отлични актьори.
                                                                                                  ПК

НА СЕДМИЯ ДЕН – КАПИТАЛЪТ СРЕЩУ НЯМА ДА ПЛАТИМ

Амбициозен проект на Съни Сънински.  Погледнато повърхностно и отгоре-отгоре, той противопоставя „Капиталът”  на „Няма да платим” или Карл Маркс на Дарио Фо, както прочетох в една информация. Подвеждащо е наистина заглавието на спектакъла. Капиталистите и работниците могат да бъдат в опозиция, Карл Маркс и Дарио Фо – не. Защото Марксовият „Капитал” е анализ, доктрина, чиито изводи  и постулати се щудират и днес, особено в Западна Европа, а „Няма да платим” си е също разпространено стачно действие, протестна акция, както искате го наречете, по цял свят.
У нас, в съвременна България, тази пиеса „няма да платим, няма да платим” се играе  и от двете страни на бариерата – и от т.нар. работодатели, които не искат да платят и не плащат изработеното на своите наемни работници, и от самите работници, които няма с какво да платят стоки и услуги за бита си. В този смисъл намерението на Съни Сънински да направи един разрез на съвременното общество чрез успоредяването, за мен е успоредяване, а не противопоставяне, на два текста, като от единия се използват само фрагменти, най-ярки, азбучно известни екстракти, си е много привлекателна идея. Към желанието си да направи спектакълът по-четлив в неговата концепция той е прибавил текстове на Унамуно и на Стефан Цвайг, както и свои собствени.

Не знам от какво точно привлечени дойдоха хората в зрителната зала, но тя беше пълна и те се забавляваха силно и искрено в хода на театралното зрелище. Георги Къркеланов (в инвалидна количка) като Карл Маркс  и две актриси – Мария Сапунджиева и Станка Калчева в ролите на работническите съпруги Антония и Маргарита, бяха моторът на това много театрално представление. В авторския спектакъл режисьорът понякога поема и непривични функции – тук Съни Сънински е дори съавтор на сценографията и цялата среда, оформена  индъстриъл, кореспондираше до немай къде сполучливо с идеята му да заклейми капитала поне тогава, когато той нарушава изконни права на човека. В този спектакъл могат да се откроят не една и две интересни режисьорски идеи и по линия на ритъм, музикално оформление, звукова среда...И това, струва ми се, беше оценено по достоинство от повечето зрители.

ФЕСТИВАЛЪТ КАТО СРЕЩА НА РАЗЛИЧНОСТИ

Ах, каква естетическа амплитуда очерта деветата вечер на „Сцена на кръстопът”! На едната страна на везната „Характери” на Камен Донев /автор и режисьор/ и сатириците, на другата – „Гълъбът” от Патрик Зюскинд, реж. Десислава Шпатова.
Първото е откровена комедия, която интерпретира българския бит и взаимоотношения, една идея над чалгата, прошушна ми известна книгоиздателка. Второто – западноевропейска рефлексия, история без никакво действие, два монолога, единият с думи, другият - поведенчески.

В „Характери” играят Нона Йотова и Плавен Сираков, Албена Колева и Тончо Токмакчиев, както и други лица, познати от ТВ и шоуто, в „Гълъбът” – Владимир Пенев и Снежина Петрова, които миналата вечер гледахме в „Приятнострашно”.

И едното представление имаше зрители – около 500, и другото – 100. Такава е вместимостта на двете зали – голямата и камерната. И едното будеше смях, и другото. Смехът беше различен. Смехът винаги е различен. Най-напред се смееш, защото ти се струва, че това не си ти, че това е някой друг, после започваш да се провиждаш в огледалото и вече не ти е толкова смешно.

В „Гълъбът”, който е по една новела на Патрик Зюскинд, смехът се ражда от усмивката, от споделеноста, която изпитваш към усилията на Мъжа и Жената в едно единоборство без победители.
                                                                                              ПК