ПОСЛЕДНАТА ВЕЧЕР

„Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси има у нас, в България, дълга и успешна сценична история – в „Сълза и смях”, във Варненския театър, в Пазарджишкия, в Бургаския...Гледала съм и постановка във Варшава с Роман Вилхелми в ролята на МакМърфи. Но този път в адаптацията и решението на Александър Морфов с трупата на Народния театър „Иван Вазов”  представлението трае необичайно дълго - над три часа и половина. И почти никой от публиката не напусна салона в двете пловдивски вечери.
Опитвам се да си обясня обаянието на Александър Морфовия театър върху публиката и не само пловдивската, разбира се. В Пловдив харесваме неговия театър – тук, на фестивала „Сцена на кръстопът”, сме гледали „Дон Кихот” и „Бурята”, „Сън в лятна нощ” и „Хъшове”, „На дъното” и „Дон Жуан”, на Античния театър се репетира „Декамерон”. Тоест култивирано е отношение към неговия тип театър.
Да, целият свят се е превърнал в лудница, в която ролите са разпределени, има силни, които изяждат слабите, за да станат по-силни. И за съжаление много от нас, ние, повечето, сме от слабите – тия, които биваме изяждани! Но социалният код не ми е достатъчен за да обясня обаянието на представлението.
Вижда се, това е безусловно, че всички от неговите актьори много му вярват, че са екип, че са компанията, че са професионалисти, но такива общности около себе си създават всички наши големи режисьори – такива бяха Леон Даниел и Крикор Азарян, такива са сега Явор Гърдев и Мариус Куркински...Хорото водят шеметният Деян Донков/МакМърфи/, перфектната Рени Врангова/сестра Речид/, невероятният Иван Бърнев /Били Бибит/, но на това хоро са актьори като Стоян Алексиев и Руси Чанев, Валентин Ганев и Теодор Елмазов, Пламен Пеев и Стефан Къшев, Иван Юруков и Емил Марков...Играят не само солистите, прекрасно разработени са вторият и третият план, а има и четвърти. На сцената се възпроизвежда едно пълнокръвие на живота – това Морфов умее да постига във висока степен. Спектакълът е като жив организъм - диша, без да е непременно и само психологически театър. Не откъсваш очи – следиш всичко и то те докосва.
Да, виждали сме и по-интересни решения на романтичния герой – тук  е заложено на виталността, на стихийността, на мъжественото излъчване на актьора Деян Донков – той изглежда голям и силен, другите са малки и слаби, и това е част от органиката на представлението, на режисьорското решение за общия образ и внушение на спектакъла.
Вероятно, той щеше да спечели още, ако беше по-кратък, зарядът на първите 40-50 минути е толкова силен, че тласка инерционно любопитството ни още и още, а особено развитие на образите няма. Може би обаянието от досегашните ни срещи с театралния свят на Морфов е толкова силно и насложило се в годините, че държи любопитството ни още и още и в това прекомерно дълго за българските ни представи представление. Човекът срещу системата, индивидуалистът срещу масата – оказва се, че този конфликт, талантливо представен на сцената, сработва в България от 2011 година. От копнеж по нещо невъзможно  тук и сега, от носталгия по нещо недовършено някога.

На Камерна сцена беше представен спектакълът „Първа любов” по прозата на Бекет. Първа работа на режисьорката Нина Боянова, ученичка на проф. Иван Добчев. Темата за любовта, представена искрено и завладяващо от младите актьори Павлин Петрунов и
Леонид Йовчев.
                                                                                 Пенка Калинкова