ПОДИР „ЗИМНА ПРИКАЗКА”

Има някаква загадъчност, някаква магична привлекателност в „Зимна приказка” на Шекспир, нещо неназовимо докрай, което винаги привлича големи театрални творци към нея, последната творба на гения. Може би, защото се възприема като негово завещание, съдържащо уроци и предупреждения към нас, хората. Една от последните работи на Любен Гройс беше „Зимна приказка” в театър София, преди няколко години я постави Мариус Куркински, сега, през януари - Маргарита Младенова в ТР „Сфумато”. Неслучайно е и заглавието – приказка, при това зимна, която слушаш завит добре под юргана и гласът на баба ти се смесва с жуженето на иглите, под които се надипля нейното плетиво. Приказките могат да бъдат за караконджули, поне такива бяха в моето детство, но могат да бъдат и за лоши царе. Но най-хубавото в тях е, че винаги черната вода се оттича и приижда бялата вода. Това означава, че краят ще бъде добър.

Ето за това се сетих като гледах бялата „Зимна приказка” на режисьорката Маргарита Младенова и на сценографката Даниела Олег Ляхова. Започва като трагедия, завършва като комедия. Такъв е и жанрът на творбата – трагикомедия. Маргарита Младенова чертае чисто и прецизно геометрията на конфликтите – добро и зло, несправедливост и наказание, покаяние и прошка....Така изречени, истините изглеждат простички, познати, достъпни, а понякога цял живот не стига за да постигнеш тези истини, да ги осмислиш, да ги преживееш. Даниела Олег Ляхова ни е дала ключ към разбирането на това представление чрез бялата стена, която далеч не е само линеарна конструкция, а създава и разкрива различни обеми и може да бъде и дворец, и затвор, и арка, и дори вместилище на Времето.Третият в този отличен екип, справедливо отбелязан с най-високата ни театрална награда, е композиторът Асен Аврамов.

Връщането в този романтичен шекспиров свят е като връщане към изгубения рай. Само в приказките и в театъра чудото е възможно. Но ние трябва да вярваме в чудото за да можем да вървим напред. Проблемът за вярата е много-много важен – някога Гройс го беше извел като основен акцент. В спектакъла на Маргарита Младенова ролята на най-вярната, най-вярващата, най-храбрата и последователната, на Паулина, сърцато се играе от Маргита Гошева. С нейния глас говори и Времето. Хубаво впечатление оставя и интелигентната игровост /не игривост/ на Бойко Кръстанов, лекотата на Явор Бахаров /Флоризел/и на Елена Димитрова/Хермиона/. Впрочем, тя, Сава Драгунчев и Станислав Ганчев са от актьорите, които най-свободно и най-разбираемо поднасят шекспировия стих.

Публиката видимо възприе по-добре  втората, комедийната част на спектакъла. Но кой не обича добрия край?

                                                                                                Пенка Калинкова

НА ПЕТАТА ВЕЧЕР

„ДЕМОНЪТ ОТ СКОПИЕ” НА МГТ „ЗАД КАНАЛА”

Обичам театралните фестивали – едната вечер си гледал елегантната „ Зимна приказка”, на другата документални отрязъци от съвременния живот в „Преди/след”, а на третата си се смял на балканските ни абсурди в „Демонът от Скопие”. Признавам – забавлявах се. Имам слабост към драматургията на Горан Стефановски, която познавам от постановките и у нас – „Диво месо”, „Татуирани души”, „Черна дупка”... И тъкмо бях готова да се обзаложа, че такъв справедлив народен отмъстител, като Коце, героя на тази черна комедия, може да се роди само по балканските ширини, когато прочетох, че прототип за живеещия в Англия Стефановски бил един убиец, бръснар, герой на английска мелодрама от ХІХ век.
Без хумор вече ще кажа, че представлението е добро, защото го е правил истински балканец, макар и много известен в Европа режисьор с биография в киното, телевизията, театъра и дори операта – Дино Мустафич. Съмнявам се, че ако българин, с нашите комплекси да бъдем повече европейци, отколкото сме българи, го беше поставил, щеше да бъде така волно забавно. Той го прави като комикс, с точно необходимата доза отстранение и стилизация. В един момент се зачудваш как ще завърши цялата история, струва ти се, че тя почва да буксува. Защото макар че от чувство за справедливост и принуден от обстоятелствата бръснарят Коце въздава възмездие на новобогаташи и рекетьори, но той така или иначе се превръща в един сериен убиец. И тогава като deus ex machina слиза от въртолета Президентът. И дава своето президентско обяснение – в края на краищата и той е ял от кюфтетата и кебапчетата на Мара.

Актьорите се забавляват, допадат им типажите, допада им стилистиката на представлението – това може да се каже не само за Филип Аврамов и Ирини Жамбонас, изпълнителите на ролите на Коце и Мара, но и за Петър Калчев /корумпираният съдия/, за Евгений Будинов /охранителят/, за Владимир Пенев в малката, но ефектна роля на Президента, за Христина Караиванова и Александър Кадиев /романтичната двойка/, за Стоян Младенов и Владимир Димитров /две от жертвите/, за Илка Зафирова и Иван Петрушинов – старците, които рамкират с контрастния си разказ историята за Коце, Демона на отмъщението от Дебар махала.
Много добре замислена сценография на Драгутин Броз. В постановъчния екип има и двама българи: сценичен вариант -Христо Бойчев, костюми – Петя Стойкова.

Без големи обобщения ще кажа, че борим носталгията с хумор, но и тези, които я нямат, пак ще се забавляват.


„ТИРАМИСУ”
Един от зрителите каза, че представлението му заприличало на глътка освежаващо шампанско в средата на фестивала. Зад привичното лустро на млади жени, работещи в рекламен офис, се оказала цяла гама от житейски проблеми – проблеми на общуването, интимни и дори социални проблеми. Едно от момичетата мечтаело да намери  в празния си хладилник  парче тирамису. Сравнението с чаша шампанско идвало от лекотата, с която тези полудеца – полужени направили зрителя ни съпричастен с тяхното ежедневие и вълнения.
След края на спектакъла режисьорката Росица Обрешкова и шестте млади актриси поздравиха главния спонсор инж. Димитър Георгиев с неговата 60-годишнина.

                                                                                 Пенка Калинкова

КУКЛЕН ДОМ ОТ ХХІ ВЕК

Тази „Нора” не е „Нора”  на Бойко Илиев, нито „Нора” на Асен Шопов, познати реализации на пиесата от последните години, още по-малко „Нора” на Любен Гройс. Режисьорът Крис Шарков настоява на първичното заглавие „Куклен дом”. Текстът е Ибсенов, но героите му са претърпели забележителна трансформация – оказали са се персонажи от ХХІ век. При това не бих казала, че от най-приятните люде. Хелмер е амбициозен новоизпечен банков директор, самовлюбен педант, много делови, динамичен, със странни прикляквания и изпъчвания, чучулигата, катеричката Нора – красавица от нордически тип с пластика на светска лъвица, чийто ден преминава в обслужване на сексуалните прищевки на Хелмер, разпъната в своята приемна, своя куклен дом, между влизанията на съпруга, дебнене електронния надпис „посетител” и еротичните задевки с доктор Ранк. Любимото й занимание е да разбърква перушинките в своя стъклен, куклен свят. Все пак е някакво движение, някакво желание за полет. Този куклен дом е едно затворено и хладно отчуждено пространство с офис мебели и електронни надписи, нещо като вестибюл на банка, банков офис. Банка-играчка, защото декорът на Огняна Серафимова наподобява онези преспапиета, които при разклащане представят приказна картинка с валящ снежец.
Пространството е студено и неуютно, но Нора си е Нора – една жена, която умее да чувства, да обича, да прави жертви...И да отстоява правото си на свои собствени постъпки, ако щете на свой собствен живот. Връзката между двамата ще премине през различни перипетии, повече или по-малко смущаващи с еротични изблици традиционните  възприятия и спомените. Прочутият танц на Нора тук е като от кабаре, в което механичната кукла изведнъж е разстроила движенията си. Маските ще бъдат свалени, и в края на краищата ще видим една романтична видеопроекция на нейното бъдеще – подобно на „Морска/та жена”, друга пиеса на Ибсен, тя ще нагази негримирана, естествена, свободна, гола, напуснала буркана на привичното битие, в морето, в морето на новия си живот. Видеото рамкира театралното действие..
Ибсеновият разказ е запазен, това пак е буржоазна драма, но драма от живота на буржоазията в ХХІ, а не в ХІХ век. Провокативното  режисьорско решение, съзвучно на прочутата постановка на Томас Остермайер в театър „Шаубюне”, не пречи да твърдим, че това е един изведен спектакъл. Съвременен, ироничен, атакуващ по свой начин потребителското общество, в което няма място за пориви на душата. В него прави впечатление самочувствието на младите актьори, дебютантите Веселина Конакчийска и Любен Кънев в ролите на Нора и Хелмер, подкрепено с определени качества – ще следим тяхното развитие, стабилното професионално поведение на Елена Кабасакалова /Кристине/ и Ивайло Христов /Крогстад/, необичайно е решението на Атанас Атанасов в ролята на доктор Ранк – дистанцирано, свръхиронично.

Във всеки случай няма да ви е скучно. Надявам се.
                                                                                          Пенка Калинкова

ВТОРИЯТ ДЕН

ПЪПКИ ОТ РОЗИ И КУБЧЕТА ЛЕД, СТАБАТ МАТЕР И ДОСТОЕВСКИ В ЯВОРОВАТА „КОГАТО ГРЪМ УДАРИ”

Ако сте се съмнявали, че Яворов е написал европейска драма, новият прочит на „Когато гръм удари” ще разсее съмненията ви. Любовният триъгълник, който се възпламенява на една тераса над Дунава, някога, в началото на ХХ век, би могъл да се случи и днес край Сена или която и да е европейска река. Макар че кой днес, във времето на обърнатите морални стойности, се вълнува от една изневяра, станала преди 25 години? Виж въпросът с подмененото бащинство е по-сериозен, по-деликатен. И винаги има жертви и морални последствия. Режисьорът Стайко Мурджев чете мелодраматичния сюжет на Яворов като модерна драма, съзвучна на Чехови настроения и дори намира в нея място за текст на Достоевски, произнесен предизвикателно от невинната само на пръв поглед Олга. И не се страхува, че ще шокира, а може би го и търси.
Представлението започва  и завършва с текст на Чехов от „Вуйчо Ваньо”, на финала произнесен на френски. В него звучи и строгата  красива музика на Перголези – Стабат Матер. Поемата, разкриваща страданията на Майката Христова. Изпълняват я Олга и френската прислужница, която е привнесен, нов персонаж. Всички са на терасата, очаква се завръщането на Данаил от Франция. Ако не беше Стабат Матер, можехме да си помислим, че гледаме сцена от „Вишнева градина” , например. Тук функциите на Шарлота са поели двете млади палавници – Олга и прислужницата, партнира им усърдно старият Попович. 
Разпръснати са по пода розови пъпки като символ на очакването и надеждата, които после, когато атмосферата се нажежи буквално и преносно, ще се смесят с кубчета лед от големите купи за разхлаждане.
И в предишно негово представление – „Любовта на Катерина”, се забеляза, че младият режисьор има тяга и усет към красивата образност и символиката и търси материалния им, сетивния им израз. Тук тя изглежда неизбежна и вълнуваща, особено в първата част на представлението. Наистина малко в повече идва снежното вцепенение, което се стеле като фон на случващото се, но студът винаги носи очакване за сняг и размразяване. Режисьорът твърди, че го интересува темата за истината и лъжата, за парадоксалното общуване. Има ги и понякога са толкова отчетливи, че изпитваш някакво неудобство, сякаш си погледнал през ключалката и си видял нещо неприлично. Понякога това се размива, защото слуха ти е прорязан от прекомерна истеричност или нещо в логиката на действието ти е убягнало. Наистина парадоксална е сцената с малката Олга по бельо и с акордеона, дразнеща поручика с предизвикателни текстове от Достоевски.
Вълнува желанието на младия творец да чете Яворов по свой начин, да ни покаже много свои умения, познания, въображение и смело мислене, а той ги има. Несъмнено верни съюзници/партньори са му сценографът Петър Митев и  композиторката и Петя Диманова. Липсва ми, обаче, в този спектакъл любовта – повод за цялата тази история на брега на Дунава или на която и да е европейска река. Липсва ми у всекиго от персонажите. Чувствеността, а защо не и страстта, са подменени със студена, външна и пресметлива еротичност. Представлението е ефектно, но някак студено.

Към работата на Стайко Мурджев проявиха засилен интерес колеги от София и страната   – премиерата в Пловдив привлече като магнит известни режисьори и актьори. Сега на ход е публиката.

НА ДЕВЕТИЯ ДЕН

Премиерата на „Ръкомахане в Спокан” от Мартин Макдона, НТ „Иван Вазов”, бе оценена от пловдивчани като комплимент към фестивала. Първо – в Пловдив, после – в София. Билетите се разпродадоха бързо.
Режисьорът Явор Гърдев има интерес към драматургията на Макдона, заявен още с постановката на „Пухеният”. Той счита, че пиесата е добър материал за типа театър, който го интересува напоследък - „in-yer-face” или „театър в лицето”. Т.е театър, който може да бъде „агресивен, провокативен, безочлив” и  не спестява социалните рани. Интересуват го темите за политическата коректност и за митологизациите и автомитологизациите, за възможността в нашата епоха човек да се самоизмисли напълно и по такъв начин да промени за себе си собствената си идентичност и да започне да вярва в това дотолкова, че да се отдалечи напълно от себе си. Големият проблем е за разликата и границите между реалния и виртуалния свят.В пиесата става дума за такъв тип автомитологизация, за възможността да промениш миналото си. Тя е с интересен сюжет, абсурден, дори фарсов, с много обрати. В постановката мисленето на режисьора и тежненията му към този тип театър са подкрепени от сценографията на Даниела Ляхова и великолепната работа на четиримата актьори. Пръв предизвика ръкопляскания с прекрасната си солова акция Леонид Йовчев, но аплодисменти сподиряха изпълнението на Иван Бърнев, смях предизвикваха диалозите на Теодора Духовникова и Павлин Петрунов. Ясни задачи, стегнат ритъм, нищо случайно в мизансцените в тесния хотелски коридор, в който се развиваше действието.
Една черна комедия, която се родее с „Криминале” на Тарантино, а според режисьора и с Дейвид Линч.

На голяма сцена ДКТ „Васил Друмев” се качи на Стратиевия „Рейс” и потегли, кормуван от режисьорката Бина Харалампиева. Пиесата е играна над 400 пъти на 46 езика по целия свят. Всъщност, Станислав Стратиев остава най-поставяният български автор в чужбина. Пътуването ни като народ назад към миналото или напред към бъдещето, но винаги без настояще, си е някак наша българска съдба, казва Бина Харалампиева. Този рейс, в който ние се возим от години, някакси все не ни отвежда там, където трябва. Спектакълът задава въпроси и търси отговори и ако те са чути от зрителите, надежда има. В ролята на Разумния гастролира Георги Кадурин, Алдомировци е Кольо Стайков, добри впечатления оставят и техните млади колеги.
                                                                              Пенка Калинкова