Мариус Куркински за „Укротяване на опърничавата”

Изборът на пиеса е запазено право на тайнство за режисьора. Това е дълбока сериозна връзка с личността и работата му. Изборът става в много дълбоко място в човека. С Шекспир ти си на едно поредно обучение. „Укротяване на опърничавата” е една от първите му пиеси и в нея няма смърт. Като знание и занимание с нея. Героите са подложени на живот. Хора, на които им предстои живот, и тая бездна – смъртта, не се е отворила все още за тях. Това ме привлече. А и обществената насоченост, която има пиесата. Разказва как човекът е устроил своя свят. Не е толкова безпроблемна връзката между Петручио и Катерина. Не е свежа, чиста първа любов, а е следствие от света. Те правят компромис със себе си, за да са отличниците на края. Сравнително добре се разбират. Има престрелка помежду им, която ми е интересна. Как хората в съвремието ни премахват същността си, за да се превърнат в успяваща двойка за завиждане. Интересно ми е как превключваш, какво премахваш от себе си, за да се съчетаеш с другия. Вид сделка ли е, единомислие или възможно оцеляване? Укротяването като „Виж ме!” – способността да видиш другия, който ще се погрижи да махне бесовете ти и да те опитоми. Аз лично съм песимист относно това. Дори да сме много близки, мисля, че си оставаме самотници.
Пиесата има детска страст към живота преди да се отворят бездните. Затова се обърнах към нея. След „Сътресение” ми се работеше в театър с много актьори. Това е част от духа му. А укротяването на публиката се извършва във всяко представление. Съвременното общество не предлага много такива места. Правилото в театъра е да откъснеш от себе си и личното си време. Театърът е образ на среща между двама души. Човек отива на театър от дефицит на друг човек. С увеличаване на знанията се отдалечаваме от правилната им употреба – тогава за какво са ни? Утешаване чака човек от войнството на сцената. Връзката им е тайнство. Не тайна, а таинство.
Античният театър е друго пространство. Впечатлен съм от натрупаната енергия. Чувствам се като дете. Завръщам се в родината, която ми изглежда като държавата „театър”. Проверката дали ще уголемим мисълта си или не предстои с представянето на спектакъла в античния театрон..
Сега репетирам „Великолепният рогоносец” на Кромелинк (белгийски автор) от 1922г. с трупата на МГТ „Зад канала”. Тя е крайъгълен камък в световната драматургия.
Искам да помисля за тип пространство, където да се чувствам свободен, и да събирам хората, които искам. Търся още по-голямо задълбаване навътре, влизане и скриване в театъра. Къде стоим между крайностите? Мечтая да имам театър. Да избягам от суетността на себеизявата. Да намеря работната дреха – не бляскава , а да се науча на работата. Реките през сцената да се сливат в море. Да достигна до големи спектакли – за това си мечтая.