Иван Добчев за „Лазар и Иисус”

Белег на спектакъла е, че в него участват много млади хора, които завършиха НАТФИЗ тази година. Тръпката им, първата им стъпка носи нещо, което не може да се имитира или заменя. Не съм имал противоречия или съмнения в себе си относно текста на Емилиян Станев. Мисля, че ми е ясен по един естествен начин – като на дете. Приех го, както се приема хляб или вино. Искам да докажа, че такива текстове са живи и могат да стоят редом до английска драматургия, Пинтър, всичко онова, което представлява европейският и световният театър като текст. Нормалната публика не се занимава със сложни схизми. Тя гледа представлението просто като разказ. Не се занимава с въпроси кой е Лазар. Без затруднения проследява действието. Аз, разбира се, знам разликата между библейския Лазар и този на Емилиян Станев. Точно апокрифната заигравка ми е интересна. Текстът ме заинтригува, още докато работех „Антихрист” в Пловдивския театър. Реших да го направя като реплика, но не се състоя. Това е провокация, която не е злободневна в баналния смисъл. Има базисни въпроси. Пловдивският театър пропусна срещата. Завръщането е като код за режисьора и много важно за човек, занимаващ се с изкуство. Като етап е. Мисля, че още не сме същински изкоментирали, анализирали и проходили през комунизма. И да не се успокояваме, че всичко е наред. Както се казва „Европейци сме, но не чак дотам.” Агностицизмът ми е по-близък от ортодоксалното християнство. По-адекватно ми е. Поглеждането отвъд през изкуството е нещо естествено за режисьора. Постепенното допускане за смъртта като най-важно събитие, е нужно за театъра като занимаване с нея. Според някои, апокалипсисът е вече започнал.