Ян Енглерт

ЯН ЕНГЛЕРТ ПРИСТИГНА В ПЛОВДИВ

“Преди две години пристигнах като български актьор на фестивала “Златната ракла”, а сега като полски режисьор”, казва шеговито Ян Енглерт. От сряда вечерта той е в Пловдив, във фестивалния хотел “Лайпциг”, и е част от братството, което населява “Сцена на кръстопът”.
Преди два месеца в Балчик, където почивал със 7-годишната си дъщеричка Хелена, се срещнал с министър Данаилов, който му отправил поканата за гостуването на Есенния международен театрален фестивал в Пловдив. Но истинската “виновница” за идването му тук е българската актриса и режисьорка Боряна Пунчева, която оглавява Българския културен център във Варшава. Тя е главната организаторка на гастрола на Националния театър на Варшава в града под тепетата. “Когато гостува във Варшава български театър, аз съм там.”, казва известният актьор и режисьор.
“Властта”, пиеса на съвременния английски драматург и филмов сценарист Ник Диър, заинтересувала Енглерт, защото въпреки че действието се развива във времето на Краля-слънце, звучи много съвременно.
“Съвременна пиеса, която няма възраст. Отношението към властта не се е променило през вековете. Пиесата е смешна, но и зависи от превода й на български”, сподели Ян Енглерт. Пиеса на Ник Диър се играе за пръв път в България.
През 1956 г. Ян Енглерт дебютира в киното във филм на Анджей Вайда(“Канал”) и сега 51 години по-късно отново участва в неговия филм “Катин”. Разстрелът на полски офицери-военнопленници в Катинската гора е една от най-трагичните истории по време на Втората световна война.

“Никога не съм бил толкова популярен в Полша, колкото в България”, признава Енглерт и си спомня как в края на 70-те години е получавал по 25-30 писма от България. За мен казваха, че съм най-добрият български актьор в Полша и най-добрият полски актьор в България.
Питаме за рецептата на неговата “вечна младост”. Шегува се: “Каросерията е добра, но има малки грешки.” По думите му, малката му дъщеря го поддържа млад.
Тъй като декоровозът от Полша закъснява, казва, че ще работи цяла нощ – ще пренареди сценографията, осветлението. Във Варшава спектакълът се играе в друго сценично пространство, заобиколен от публиката. Участниците в спектакъла се събират от различни европейски страни – известният Пьотър Адамчик пристига от Милано, Каролина Грушка – от Сибир /там в момента те се снимат в нови филми/, Ник Диър – от Лондон.

Пенка Калинкова, Виолета Станкова

 

 
Пресконференция с Ян Енглерт и Ник Диър в Телевизионен център – Пловдив, 14.09.2007, 10:00

Пенка Калинкова: Ян Енглерт е достатъчно познат в България, затова първия ми въпрос е към Ник Диър – какво трябва да знаем за вас?

Ник Диър: Добро утро, това е първото ми посещение в Пловдив, много очарователно място, много се радвам да бъда тук. Живея в Лондон и работя като драматург и сценарист на филми. Пиесата “Властта”, която ще бъде представена тази вечер, за пръв път бе реализирана в Кралския лондонски театър през 2003г. Това беше четвъртата ми пиеса за Националния театър. Работил съм също така за Кралския шекспиров театър. Имаме разцъфтяващ театрален живот в Лондон – сигурен съм, че знаете. Прекрасно е да виждаш работите си реализирани и в други държави като тази прекрасна продукция на Варшавския театър. Бях много щастлив да видя продукцията във Варшава и съм сигурен, че и на вас ще ви хареса.

Пенка Калинкова: Ян Енглерт води трупата на прославения Национален театър във Варшава. Моля да представите актьорите, с които сте тук.


Ян Енглерт: В Националния театър на Полша се стараем да държим ръка на пулса на световния театър. Особено на водещите театри. А именно на Националния лондонски театър. От него ние се учим и искаме да вървим по техния път. Там си имаме “шпиони”, които ни докладваха, че има интересна пиеса на Ник Диър – “Властта”. Пиесата формално е историческа – за Луи XIV, но фактически като проблематика е съвсем съвременна. Едва ли самият автор си дава сметка колко е актуална тази пиеса в Полша и България. Особено в предизборна обстановка. Ние я играем вече 3 години с над 70 представления. Това емалък брой. Причината е, че е трудно да съберем актьорския състав на едно място. (Извинявам се, че не можеха да дойдат на тази пресконференция.) Аз затова съм режисьор на представлението, защото те са по-добри актьори от мен. Петима от седемте актьори в представлението са мои ученици. Трима от тях направиха вече международна кариериа. Каролина Грушка, която получи наградата за най-добра дебютантка, сега играе във филм на Питър Линч. Младият актьор Пьотър Адамчик, който играе тук Луи XIV, игра в киното ролята на папа Йоан Павел ІІ. В този момент снима в две американски продукции. Главно заради него не можем да играем пиесата. Той не е на щат при мен и диктува условията. Януш Гайос, който играе Фуке, е сред най-популярните актьори в Полша, в България е известен с главната роля в серийния филм “Четиримата танкисти и кучето”. Това беше преди 35 години. А пиесата, която ще ви представим, е за проблем, който на всички ни е ясен – каква опасност представлява властта – тя е като наркотик. Текстът, който Диър е написал, се занимава с този въпрос – въпреки че знаем как ще свърши всичко това, кое ни блъска към властта, и къде е границата, от която започва автодеструкцията.

Пенка Калинкова: Г-н Диър, кой е последният филм, по чийто сценарий сте работили, или пиеса – с какъв сюжет е тя?

Ник Диър: Последният филм, чийто сценарий написах, е “Лорд Байрон”. Беше показан в две части по ВВС. Филмът, с който съм най-известен, е адаптация по Джейн Остин – “Убеждение”. Последната ми голяма пиеса е тази, която ще бъде показана тук. След тази пиеса съм писал за по-млади хора – тийнейджъри, също за Националния театър в Лондон. Сега работя отново за тях мюзикъл и пиша филмов сценарий за Холивуд.

Пенка Калинкова: Хубаво е човек да е зает с това, което обича. Аз имам въпрос към Ян Енглерт: “Властта” е поставена 2005-та, оттогава поставяли ли сте други заглавия?

Ян Енглерт: В живота на всеки актьор, особено ако е успял, идва момент, в който иска нещо друго от това да произнася чужди текстове. Един става министър на културата, а други се захващат с режисура или стават ректори. Това, че аз започнах да режисирам, е свързано с момента, когато ми се прииска да бъда не само моряк на кораба, а да стана и капитан. Оказа се, че довеждам тези кораби до пристанището. Но продължавам да мисля, че основната ми професия, в която най-добре се изявявам, е актьорството. Просто станах работодател. Когато други режисьори идват при мен да си правят разпределението, ме гледат в очите и ми казват: “При вас няма актьор, който може да изиграе тази роля.” Аз вече за тях не съм актьор, защото аз давам парите. Отвреме-навреме сам си възлагам роли. Ако става дума за успехи, миналата година моят спектакъл “Юлий Цезар” на Шекспир като телевизионна продукция получи няколко награди, включително и Гран при на Фестивала на ТВ театър. В Националния театър като директор рядко режисирам, за да не казват, че ръководя театър за себе си. През времето, в което съм директор, съм режисирал само “Властта”. По този повод искам да кажа, че големият актьор Януш Гайос избра ролята на Фуке във “Властта” за своята 40-та годишна работа на сцената. Сега започвам репетициите на “Иванов” по А. П. Чехов. Написах три филмови сценария, от които два са реализирани. Но това беше в периода, в който нямах пари и трябваше с нещо да си вадя хляба, и си написах роли за себе си.
За мен е интересно, че станах актьор чрез Вайда. Бях на 13 години, когато дебютирах в неговия филм “Канал”. На 13 години като глътнеш бацила, нямаш избор и ставаш актьор. Но Вайда тогава не беше възхитен от мен, защото през последните 50 години не съм играл роля при него. Но неочаквано той ме избра да играя във филма “Катин”. Там съм генерал. Това за мен е символично, защото в “Канал” бях свързочник. След толкова години от момчето свързочник се издигнах до генерал. Това е филм, който подозирам, че ще бъде използван и в предизборната кампания, което не ми харесва много. Защото не обичам, когато изкуството се смесва с политиката, освен ако е за справедлива цел.

Пенка Калинкова: Каква е театралната ситуация в Полша и конкретно във Варшава?

Ян Енглерт: В Полша мога да кажа, че ситуацията е много добра. Защото неочаквано за нас от 2-3 години публиката се върна в театъра. В Националния театър имам 4 сцени. Играем над 500 представления годишно. Средното посещение за последните 2 години е 94%, а тази година дори 98%. Това май е европейски рекорд. Още нещо интересно – в неделите правим поетически утра. За месец напред няма дори половин билет. При това идват младежи. Мисля, че това е свързано с държавите, където все повече се развиват виртуалните изкуства. Колкото повече е то, толкова повече хората се връщат към поезията, драматургията и живия човек. Най-доброто лечение срещу зависимостта от компютри е театърът, заради живия контакт с актьора. В театъра също създаваме несъществуващ свят. В момента във Варшава 17 репертоарни и още 23 комерсиални предлагат на публиката над 30 пиеси на вечер. И на всички тях има публика. Опасността за театъра идва от телевизията, особено от сериалите. В Полша сега се произвеждат 37 серийни филма. Там плащат на актьорите от 5 до 10 пъти по-добре, отколкото в театъра. Опасността е да не се прекъсне връзката между актьорите и театъра. А го обичат, защото това е мястото, където те проверяват действителните си умения. Освен това още се е запазила йерархията. В телевизията отдавна е известно, че децата, животните и любителите са по-добри от професионалните актьори.

Пенка Калинкова: Изкушавам се да задам същия въпрос и на Ник Диър. Доколко театърът в Лондон може да пребори виртуалното?

Ник Диър: В момента театралният живот в Лондон е много успешен. През цялото време повечето театри са почти пълни. Имаме два вида театри – субсидирани от държавата и комерсиалните, които са важни за туристическата индустрия. И в двата вида обикновено работят различни актьори и режисьори. Заради “театралния туризъм” в Лондон все още е възможно много нови пиеси да бъдат продуцирани всяка година. Така, че имаме огромен брой драматурзи. Ходенето на театър е друг тип алтернатива на киното.

Богомил Стоилов: Каква е връзката между театър и критика?


Ян Енглерт: Няма връзка. Сега живеем във време, когато се опитваме да догоним, да компенсираме някакви загуби. Критиката винаги е зависима от творците, а сега правим извънредни усилия да е обратното. Критиката се опитва да управлява и да определя насоките, и води война дори помежду си. Аз например знам, че ако в лявоцентристката преса получа положителна рецензия, от другата страна ще е отрицателна за едно и също представление. Няма критерий. Изобщо в живота критериите за оценките ни се разклатиха. Йерархията на ценностите също се разклати. Не сме наясно какво е святост и какво – профанизъм. На свободния пазар всеки прави, каквото иска, а свободата е добра само тогава, когато има известни граници. Знам, че това, което казвам, е страшно, но е необходимо, за да въведем някакъв ред. Не може да съществува един вид театър. Аз съм привърженик на разнородността, различните форми за контакт и разбиране с публиката. Театър не може да съществува в рамките на един единствен канон. Разбира се, че има война между академичния театър и театъра на бруталистите, но тя е изкуствена. Защото театърът има само добро и лошо ниво. Може да не е по мой вкус, но ако е професионално добре направен, аз го признавам. Привърженик съм на професионализма. За съжаление в нашите посткомунистически страни имаме обърната йерархия. В нормална ситуация от хиляди занаятчии изниква един професионалист. А при нас от хиляди артисти – един занаятчия. Важно е за мен, че аз от 30 години преподавам в Театралната академия. Познавам актьорите не само от страна на таланта им, но и като личности. А театралната трупа е като футболен екип – ако има екипна игра, и слабите играчи побеждават.

Подбор: Виолета Станкова

Пресконференция на Народен театър Битоля

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ НА НАРОДЕН ТЕАТЪР БИТОЛЯ
София Ристевска,
Режисьорка на спектакъла
“Състояние на съвестта”

Аз съм се дипломирала тук. Дипломния ми спектакъл беше в Театъра в Казанлък през 2003 година - “Балканът не е мъртъв” с Деян Донков в главната роля. Когато пристигнах в България, бях само на осемнйсет години, така че театралното ми мислене е оформено от българската театрална среда. Когато работя тук, винаги ми е някакси по-интимно. И в Македония актьорите са професионалисти, но аз имам някакъв сантимент към начина, по който се работи в България. Имам, обаче, усещането, че в Македония театрите са по-добре финансирани. Те са по-малко и всичките са субсидирани от Министерството на културата.

За автора на пиесата?
София: Ервин Уелш е много интересен автор. Текстът, за който говорим, е написан през 1994 година. Неговите герои са много различни, маргинални и крайни.В нашите страни, особено в Македония, много неща не седят на мястото си. Младите хора нямат ориентация в живота и имат всякакви пороци. В спектакъла следваме проблемите на тези хора, които имат своят бунт кам обществото, в което слабият пада винаги надолу. В момента в моята страна възможността да получиш спин е много по-голяма, отколкото да получиш шенгенска виза. Чрез Уелш успяхме да произнесем тези проблеми в публичното пространство.
Направихме един камерен спектакъл за ограничен кръг публика. В него участват само четирима актьори. Публиката е разположена заедно с актьорите на сцената. Естествено тук за фестивала ще пуснем публиката в салона, ще я разширим. Спектакълът трае час и половина. Развиваме една история, след което я пренасяме извън театралното пространство. Използваме много мултимедия, която допълва съдържанието. Това добре допълва и енергията, която искаме да пласираме.

Как се обновява трупата на Битолския театър?
Сашо Огненовски, арт директор: В последните години има голям наплив на млади актьори, които вече участват в репертоара на театъра. След това освежаване, театърът прави промени и в своята политика. Работим съвременни текстове от световни автори, както и съвременни македонски драматурзи. Което прави възможна появата и на нови текстове в Македония. За следващата година вече планираме един текст на Югослав Петровски.
Младите ни актьори носят нов дух и нов прочит на текстовете.
Особенно значение има и първият мюзикъл на Битолския театър”Музикант на покрива” на Йовица Павлович. Смятаме и занапред да използваме актьорския потенциал в мюзикъли.
От две години имаме и свой фестивал - Битфест. Всяка година има по една премиера специално за фестивала. Предвиждаме и гастроли от чужбина. На наша сцена са работили много български режисьори. За догодина договаряме проекти с Мариус Куркински, с Емил Бонев...
София: В Битолския театър в последно време имаше голам наплив от млади, които са се дипломирали основно във факултетите в Скопие и София, така че имаше много подходящи условия да се обърнем кам проблемите на младите хора днес.

Емил Илиев

Хоровиц за първи път у нас...

  Хоровиц за първи път у нас...
вълнения за едно театрално представление

Едно вълнуващо преживяване е представлението на Моята скъпа Лейди. Първото впечатление идва от явно нарочно търсената оскъдна подредба на сцената, сякаш не само от финансова липса, една аскетична подредба, решена в меката гама на сивото. Тази пестеливост внушава особена елегантност. И създава възможност за актьорите не само свободно да се движат из сценичното пространство, но най-вече да се откроят по-ярко образите им. В хода на вечерта откриваме, че художничката Марина Райчинова решава декора и костюмите в три цвята - сиво, черно и бяло, което издава безупречен вкус и налага на представлението изискан стил. Талантливата сценографията на Райчинова е далеч от познатата ни до болка шарения по нашите сцени. Пиесата започва с на пръв поглед делнични и банали житейски проблеми – получаване на наследство, продажба на апартамент, безпаричие и..., за да стигне до жестоката истина за зейналата огромна бездна в общуването между героите, за самоубийството като изход, за безкрайната човешка самота... и накрая да ни каже, че ние въпреки всичко можем да бъдем един до друг, можем да бъдем заедно, и сякаш можем да бъдем и щастливи. Все категории, които са конкретно очертани в текста, за да приемат големите общовалидни и общочовешки измерения. И всичко това поднесено колкото по класичския модел на психологическата драма а ла Ибсен, толкова и в стила на съвременната модерна драматургия. Текст, написан с блестящ език, занимателен, остроумен, наситен с изящно чувство за хумор. Американецът Исраел Хоровиц, авторът на пиесата, е прекрасен драматург и добър познавач на еврейската тема, която той вмъква много деликатно и с много финес, така да се каже „между редовете”, с което темата се откроява по един особен начин, за да ни впечатли още повече. Самият Хоровиц е актьор и добър познавач на актьорската природа. Той умело претворява ярки характери, богати и сложни личности, гради фатални сблъсъци и конфликти, инспирира откровения, създава неочаквани и непредвидими ситуации... дава възможност на своите творения да преосмилят живота си, дава им надеждата... Преводът на Харалампи Аничкин е още едно поредно доказателство за голямото творческо можене на този блестящ преводач и неговия артистичен подход към словото. А самото представление... Рядко ще видите артисти на наша сцена, които изпитват такава радост, такъв възторг от своята игра... Те и тримата – Росица Данаилова, Ева Волицер и Веселин Калановски, сякаш се втурват, за да прегърнат и заобичат своите образи... Те са освободени, разкрепостени, а оттам и напълно естествени – много истински... Всеки от тримата актьори по свой начин и със свои изразни средства ни предлага определен модел на поведение, превърнал се в модел-еталон за актьорско майсторство. Артистично овладяно актьорско майсторство! Едно необикновено трио, което свири с огромна радост, свири с удоволствие, трио, в което всеки поотделно владее до съвършенство инструмента си и умее превъзходно да музицира в синхрон с другите. За това постижение трябва да благодарим на режисьора Снежина Танковска, която показва завидни умения и вкус в правенето на театър. Разработила в детайли образи и мизансцени Танковска пестеливо и без агресия владее сцената... владее своята професия до съвършенство! Нейното представление е далеч от фалша, превземките и баналните жестове... Но това явление не би било възможно без личната инициатива на Ева Волицер, донесла пиесата от Ню Йорк. Разгръщам програмата и чета – авторът и пиесата се представят за първи път в България. Правя справка и разбирам, че писателят Исраел Хоровиц, американски евреин, автор на 56 пиеси и много сценарии, превеждан и игран по всички континенти, удостоен с много театрални награди, е един от най-ярките творци на съвременна Америка.

Райна Конушлиева
театровед

“Властта” на Националния театър на Варшава

 Размисли за мисията на критика и отзиви за спектакъла “Властта” на Националния театър на Варшава

Мирослава Кортенска, театровед: Театърът е огледало на обществото и то трябва да има желание да гледа в него. Нужни са различни гледни точки, а не да се опиваме, мислейки се за велики. Не да има логорея, а говорене. Професията на критика е, когато види катастрофа, да каже, че я е видял. Това не значи, че съм срещу някой, а по-точно срещу подмяната на ценностите. Как да кажа, че някое представление е хубаво, ако не е. Легендата за големите български актьори умря. Полският театър е запазил традиционната драматургия и целият опит е вграден вътре. Получава се преливане между старото и новото. Превръщане във форма и чувствителност.

Димитър Чернев, театровед: С тази книга искам да представя истината, която виждам за себе си, а не най-показна извадка от моята личност. За мен е емоция и радост книгата. Представлението на Ян Енглерт е прекрасно. Интелигентна чувствителност, интелигентен екшън, но без насилие. Игра и борба на светлосенки, а не само тъмно или само светло. Не контраст, а преливане. Преливане на жанрове. Фина артистичност. Фуке – сложен образ. Концентриран живот, премерено представление – тънки образи, изравнен актьорски ансамбъл.

Подбор: Виолета Станкова

"Мъртвешки танц"

Пресконференция с Маргарита Младенова, режисьор на “Мъртвешки танц”

Пенка Калинкова: Защо дълбаете в посока Стриндберг?

Маргарита Младенова: Вие знаете, че ние не сме репертоарен театър, а работилница, творяща по други модели. На принципа на програмите минахме през програма “Чехов”, “Йовков”, архетипи, митове, “Радичков”, “Достоевски”. Този принцип е доста мъчителен. Но той има предимството, че работи с една група творци, имам предвид и актьорите – те при нас не са просто изпълнители. Осъществяваме експедиция от няколко етапа. Започваме с ателиета, в които проверяваме себе си и актьорите, и ги въвеждаме в азбуката на представлението и неговия особен език. Под поетика имам предвид срастването между философия и естетика, което е същността на поетиката. Законът, по който се живее точно в това пространство с уникален театрален изказ. Освен ателиетата, провеждаме и етапи на сондиране на фактология – познание върху автора и всичко в неговия живот. Това зависи от темите на програмата. Започнахме работа върху Стриндберг с много сериозни проучвания, част от тях в Стокхолм в Шведския институт. Там са местата на жизнения му път. Така натрупахме сетивни познания, които не се получават от книги и от общи представи – че е експресионист, развива тези и тези теми, т.н. В артистичната среда стои памет за неща, генетично натрупани. След което започнахме самата работа по програмата. Първата част при нас се казва “Жюли, Жан и Кристин”. Тя е по текст на “Фрьокен Жюли” и в нашия вариант е абсолютно равностойно издържана на тримата. Като го гледате, ще усетите. Този текст, освен всичко друго, което съдържа, тревожно предчувства, че от битийната, а и историческата сцена, си отиват трудно определими типове хора като Жюли. Идват много по-адекватни, по-ясни и по-жестоки. Хора с липса на духовен ген като Жан и Кристин. Точно това движение се вплита в координатната система на първия ни опит.
След това започнахме “Мъртвешки танц” – една съвсем друга акция върху Стриндберг. Текстът е изключително интересен, много различен от самия него във всеки следващ свой опит. И затова не мога да да се съглася, че той е просто експресионист и че се занимава с войната между половете. Човек, залисан в текстовете му, усеща енциклопедична енергия, еуфорична, крайна и екстатична природа. И в същото време една възпалена работа на неговия интелект. Той самият е “бялата мишка” в експерименталната лента на живота си – подлага се на влизания в психиатрия без да е болен. Уникален, мощен човек. Историята се основава върху драматическия пъзел и чувството за загуба. Аз не съм опитвала да привнасям към Стриндберг, а да се припознаем в него. Всички големи духове на времето изпитват радикална загуба на координатна система. Нещо в ценностната цивилизация се смесва и обърква. Човекът престава да бъде ядро на развитие. Това изместване е основната ни тревога и голям проблем на днешното либерално живеене. За това предупреждава и Достоевски във “Великия инквизитор”: “Ще дойде време, когато ще има хляб за всички, но няма да има бог.” Човек ще се чувства нещастен, оголен и ще тъне в мизерия, защото хлябът не е всичко. В “Мъртвешки танц” става дума за нещо по-драстично – че смъртта не предстои, тя е вече тук. Вече се е загнездила в живеенето ни и в нас. Човек изтрива от себе си и битието си, дори и времето, когато е можел да обича, бил е отворен да дава, готов на жестове. Допускам, че има неща по-големи от самите нас. Битийна енигма. За този вид смърт става дума. Живот за мъртви хора. Страшен текст, някак по Бекетовски. В представлението има комуникативен бум, който не е търсен. Той предполага доверие към зрителя. Има тенденция за подценяване на публиката, тъй че храната да се сдъвче и обясни, повече отколкото трябва. Представлението не обяснява, а разпознава себе си чак като бъде готово, по думите на Стриндберг. Пиша, за да узная. Правя, за да узная. Тогава акцията прекрачва в определно битийно пространство, каквото е изкуството. За какво ни е то, ако вече го знаем. Такъв е Стриндберг.
Мисля, че окото е страшно уморено на всякакви нива. Искам да дадем почивка. Декорът е аскетичен. Актьорите са мощни. Работим с един кръг творци на принципа на пулсацията. Всеки път се проверяваме. Натоварваме се откъм млади актьори, за да има симбиоза – тя не може да е чисто административна. За да следваме отговорно творческия процес.
На първи септември се представя третата част “Пътят към Дамаск” – ние приключваме Стриндберг, не защото за нас е изчерпан, а защото ние сме изчерпани спрямо неговото огромно пространство.

Подбор: Виолета Станкова