Бойка Велкова и Васил Михайлов за “Боси в парка”

 

 Бойка Велкова и Васил Михайлов за “Боси в парка” на НДТ “Сълза и смях” и бъдещите си творчески планове през новия театрален сезон

Пенка Калинкова: Как се събрахте в този екип? Ивайло Христов ли ви покани? На кого беше идеята за това представление?
Бойка Велкова: Идеята за пиесата “Боси в парка” е на младия актьор Стефан Спасов. Той я откри и, тъй като няколко пъти преди това е работил с Ивайло, я предложи. Ивайло е един от малкото режисьори, които имат невероятно чувство за комедия. Страхотно се развива като режисьор. По мое мнение е велик и един от най-добрите български актьори. След което Ивайло покани останалата част от състава в този спектакъл. Нийл Саймън е прекрасен американски автор, роден 1927г., и е страшно продуктивен. С много награди “Пулицър”, “Тони” и други. Знам, че е започнал да пише в някои големи вестници, а по-късно за телевизия и радио заедно с Уди Алън, а и сценарии за филми, номинирани за “Оскар”. За трети път играя по Нийл Саймън. Първият беше в “Затворникът от Второ авеню”, където бях много възрастна жена. Тогава бях по-млада и предизвикателството беше голямо за мен, а и истински се забавлявах под режисурата на Гриша Островски. Вторият път беше в “Жените на Джейк”. Покани ме Стефан Данаилов, патронът на този прекрасен фестивал. Игра се в Народния театър, а и сме гостували тук. Сега за трети път съм в пиеса по Нийл Саймън и е истински празник, защото той е майстор на диалога, прекрасно изгражда ситуациите, които са комедийни и се редуват с по-задълбочени моменти. Това не е просто лека обикновена комедия. Тук са темите за любовта, самотата на по-възрастните хора, но въпреки това присъства нещо много любопитно – невероятни характери, чешити хора, без които животът би бил скучен и сив. С невероятно чувство за хумор, с особена гледна точка към него. И когато такива хора се събират, за да бъдат заедно, е наистина празник и страхотно забавление. В пиесата участват Стефан Спасов, Нети Добрева и те почти изнасят спектакъла, защото е историята на млада двойка, за нейното бъдеще и за това как се настаняват в жилище, където са избрали да прекарат живота си. Аз съм майката на булката, а Васил Михайлов е техен съсед.
Пенка Калинкова: Вие сте по-особените хора в спектакъла!
Бойка Велкова: Да, наистина.
Пенка Калинкова: Как мина репетиционният период?
Бойка Велкова: Просто неповторимо!
Пенка Калинкова: Няма да ви учуди, че представлението веднага беше продадено.
Васил Михайлов: Авторът е бивш актьор. С декора е доста трудно, защото е на няколко нива – ние играем долу в оркестрината, на сцената, трето ниво е първи етаж от декора, а моят персонаж живее на покрива. Беше уморително по стълбите. Авторът, казах, е бивш актьор и много му се отдават диалозите. На Ивайло вече му омръзна да играе, а сега го дебна кога ще му омръзне да режисира. Аз се спасявам от режисурата като казвам “Аз съм актьор!” И така си го връщам на актьорите, които се занимават с режисура. Истинските режисьори не ги обичат. Работил съм с около 60 режисьори, включително с Анджей Вайда. Все съм научил нещо за тази професия. Радвам се, че свежата кръв, младите режисьори се въртят около нашия театър.
Пенка Калинкова: Бойка, ти в момента репетираш Аркадина в “Чайка” и това за теб сигурно е интересно?
Бойка Велкова: Да. Играла съм в няколко пиеси на Чехов – “Вуйчо Ваньо”, “Три сестри” и сега “Чайка”. Остана “Вишнева градина” – пожелавам си да ми се случи. Премиерата е в началото на октомври. Друго ми предстои – поканиха ме в Младежкия театър да играя роля под режисурата на Стилиян Петров – млад режисьор. Спектакълът е по текстове на Димитър Димов и Теодора Димова. Ще играя 93-годишна жена. Имам и други проекти след Нова година, но не съм сключила още договор и нещата са на ниво приказки – по-добре да мълча.
Пенка Калинкова: А на вас, г-н Михайлов, какво ви предстои?
Васил Михайлов: Играя в “По-големият син”, но в Пловдив, на фестивала, беше ред на Илия Добрев. Щеше да ми дойде малко множко да играя през ден. Тежко е. За съжаление в моя театър малко ме поизплюха – изглежда няма много нужда от мен. В “Сълза и смях” играя повече – 3 спектакъла. Предстоят неща в друг театър, за което не смея да говоря. Но утре заминавам за Балчик за 20-дневни снимки на “Последното пътуване” – български филм, няма да ви кажа подробности, защото ако не стане, няма да го гледам и аз. Радвам се, че в киното още имам работа. Наскоро беше пуснат сериалът, в който участваме с Бойка – “Църква за вълци”. Бригадирите от БНТ не го пускаха 2 години. Снимах до половината и филм за Леваневски заедно с Михаил Улянов. Правихме снимки и в Белоградчик, но парите свършиха. Това са последните кадри на големия световен артист Михаил Улянов. 

За пръв път албански театър гостува в България

ЗА ПРЪВ ПЪТ АЛБАНСКИ ТЕАТЪР ГОСТУВА В БЪЛГАРИЯ

За пръв път представител на албанския театър гостува със свой спектакъл на българска сцена. В четвъртък вечерта на сцената на Кукления театър, в рамките на фестивала “Сцена на кръстопът”, големият актьор Мируш Кабаши ще представи своя моноспектакъл “Истинската апология на Сократ” по политико-сатиричния памфлет на Костас Варналис. Това е по същество първият моноспектакъл, роден на албанска сцена. Представлението е с 10-годишна история, играно е над 100 пъти и вече е завоювало престижни награди и аплодисментите на публиката, освен в Албания, и на фестивалните сцени в Кайро, Белград, Торонто, Киев... Харесах този изключителен текст на Варналис още през 1970 година, когато бях студент в Театралната академия, споделя Мируш Кабаши. Започнал професионалната си кариера на сцената на Драматичния театър в град Дуръс, той от години е водещ актьор в трупата на Националния театър на Тирана. Има над 90 роли в театъра, между които и Хлестаков в “Ревизор” от Гогол, участвал е в 24 филма, в много телевизионни програми, рецитира поезия, води концертни програми.
За “Истинската апология на Сократ” казва, че е пламенен текст, насочен срещу всяка диктатура. Струвало му се, че в този текст се изричат истини срещу бившия комунистически режим в Албания, но сега, 10 години след премиерата, мисли, че режимите, дори когато се назовават демократически, пак съдържат същите характеристики. В началото на представлението ще видим като актьор и директора на Международния театрален фестивал “Бутрин 2000” Алфред Буалоти. Фестивалът се провежда в гръцки античен театър от ІV-ІІІ век пр.н.е. и на него вече са гостували Народният театър “Иван Вазов” с три представления на Александър Морфов, Театър “Българска армия” и Младежкият театър “Николай Бинев” . Трябва да наваксаме, пошегува се фестивалният директор.

Чувствам се много емоционално, каза развълнувано Мируш Кабаши, защото нося голямата отговорност пръв да представя албанския театър пред българска публика.Искам да подчертая, че тази пиеса е идеално кристално огледало, в което всеки вижда своите недостатъци и кривини. След 17 години демокрация, днес, тя е по-актуална от всякога. Следващият моноспектакъл на Мируш Кабаши ще бъде по пиесата на Ерик Емануел Шмит “Господин Ибрахим и цветята на корана”. Екип на Националната телевизия на Албания снима филм за гостуването на актьора на фестивала в Пловдив. Първите впечатления от нашия град и неговата Главна улица са, че е интимен и романтичен.
Спектакълът ще се играе със субтитри.

Пламен Марков, Дафинка Данаилова

 Пламен Марков, автор на спектакъла “Български работи”, и Дафинка Данаилова,

директор на Драматичен театър “Стоян Бъчваров” – Варна

Пенка Калинкова:
Оказва се, че в тазгодишната селекция имаме само две български заглавия, затова много се радвам, че едното е вашето. Искам да попитам спектакълът търси ли се от варненската публика.

Дафинка Данаилова:
Представлението има успех, то беше и на други фестивали - в Шумен и Благоевград. Вие споменахте за българския текст. Чета много съвременни текстове от най-различни автори и трябва да призная, че не мога да харесам нищо. Трудно ми ангажират вниманието текстове, които се занимават със злободневни, битови проблеми, погледнати от най-грозната страна. Доста съм гневна на съвременните писачи, говоря като човек. Много е трудно да се намери един български текст, който да не е еднопланов и да бъде интересен. Затова се обърнах към Пламен Марков, защото знам, че той е търсач на странни неща. Смятам, че се получи много интересно представление и особено младите зрители го следят с интерес. Има едно изпитание, на което беше подложена трупата – те говорят на диалект. Той е много специфичен – от Провадийския край. И до ден днешен, когато искат нещо да си кажат, те си говорят на този диалект.

Пенка Калинкова:
Какво предстои във Варненския театър през този сезон?

Дафинка Данаилова:
Догодина през август очаквам Пламен Марков да репетира нещо ново, което да е предизвикателство за трупата. В средата на ноември започваме репетиции на “Ромео и Жулиета”. От миналата година имаме млади попълнения в трупата. Режисьорите много бързо ги включиха в репертоара. Това са Роси Дичева и Димо Алексиев. След това предстои да започне работа Явор Гърдев, а също и един млад режисьор, който ще направи своя дебют на наша сцена – Кристин Шарков, ученик на Красимир Спасов. Спрели сме се на много интересен и тежък текст – “Макбет” на Мюлер.

Пенка Калинкова:
Разкажете за представлението довечера и дали диалектът ще затрудни възприятието на пловдивската публика?

Пламен Марков:
Основният проблем е архаичната история и контактът на съвременната публика с архаичния език. Този проблем обективно съществува. Това беше предизвикателството дали публиката, особено младата, ще го разбере. От една страна, ние го работим с голямо удоволствие, от друга, винаги светеше лампичката дали ще стигне до хората. Тук си има технология като тази, по която английските актьори играят Шекспир. Защото той е писал нещата си преди пет века и езикът му отдавна е потънал в небитието. Там, където думите нищо не говорят, има идиоми, които трябва да звучат по същия начин. Не е нужно испанците да знаят български, за да разберат какво има предвид Стоичков със своите жестове. Тук има нужда от доста подробна работа, която да превежда за съвременните асоциативни схеми. Още повече, че този език е отражение на света, в който са живели нашите прадеди преди двеста години. Той е много различен с неговите параметри, силно ограничен, но едновременно с това изключително енергийно концентриран. Един мой голям фен ме зарадва като каза, че два пъти е идвал да гледа “Български работи”, но и двата пъти е нямало билети. Нямам непосредствен контакт, но гледам какво се случва по фестивали, специфично е. Понякога публиката го приема, понякога – не. Тя е общност от индивидуалности, предразположена да прояви любопитство, но усещането ми е, че осъществявам контакт. Ще видим как ще бъде тази вечер. То е малко като с македонския – езикът е същият, но трябва да вникнеш в мелодиката. Езикът на представлението се различава от тарикатския език на днешните телевизионни предавания.

Явор Гърдев за “Старицата от Калкута”

Явор Гърдев за “Старицата от Калкута”, автор Ханох Левин, Театър 199

Пенка Калинкова: Не за пръв път правиш текст на Ханох Левин.

Явор Гърдев: Този автор има много специфичен, невротичен градски стил, който до голяма степен съответства на настройката на свръхурбанизираните жители на град като София. Това е по-различно качество хумор, такова, което не е свързано с битовата българска традиция, а с едно стресово изживяване на действителността. Той е в много голяма степен чисто черен хумор и тежко ироничен с голяма доза вътрешна гавра. Това представление има своя предана публика в голямо количество. Авторът се изразява в традицията на жанр, наречен “stand up comedy”. По-традиционната публика реагира негативно на това нещо. Тя не може да влезе в такъв тип комуникация. Но моите спектакли сами подбират публиката си и “Старицата от Калкута” има статут на почти култов спектакъл. Разликата между него и “Крум” е, че той все пак е кохерентна пиеса. В нея има единни персонажи, докато “Старицата от Калкута” е набор от скечове – около 30 на брой. Те са миниатюри и четиримата актьори ги изиграват една след друга, където градят между 28 и 32 персонажи. Актьорите са Захари Бахаров, Малин Кръстев, Снежина Петрова и Вяра Коларова – те могат да поемат голямото натоварване от такъв тип материал. Сега ще направим експеримент като изиграем две представления едно след друго, но мисля, че ще стане. Музиката е ситуирана добре и задава на зрителя различни кодове.

Пенка Калинкова: Ти снимаш и филм – “Дзифт”?

Явор Гърдев: Това е филм в традицията на “черния филм”. Получих ръкописа преди да бъде издадена книгата “Дзифт” на Владислав Тодоров. Прочетох го с идеята да направим филм, след което излезе романът. Във филма героите са същите, но основни събития са променени и приведени в киносюжетност.

Стоян Терзиев, Радио “Пловдив”: Книгата има номинация на “ВИК” – може и да спечели. Защо оставихте същото заглавие при опасността да ги сравняват?

Явор Гърдев: Не се опасявам от такива сравнения. Това не е обект на сравнение, а на взаимно допълване.

Емил Илиев, Пресцентър на Фестивала: Отделните скечове в “Старицата от Калкута” навързани ли са под обща фабула?

Явор Гърдев: Не, освен общия си стил, те нямат общо помежду си. Има теми, които се преповтарят, но от различни персонажи в различни ситуации. В голяма степен това е ситуационен хумор. Някои от текстовете са писани с 20 години разстояние помежду си.

Пенка Калинкова: Какво предстои в Театър 199?

Ана Монова, заместник-директор на Театър 199: Непосредствено предстои премиера на Галин Стоев върху български текст – “Малка пиеса за детска стая” от Яна Борисова – на 13 октомври. След това започва репетиции Възкресия Вихърова – ще прави биографичен текст за Коко Шанел. В главната роля ще видим Цветана Манева. Това е, което предстои до края на годината.

“Висока е кулата”

 

Росица Обрешкова, Делян Илиев и Илияна Коджабашева за прочита на маса на “Висока е кулата”, нов текст за театър от френския автор от български произход Франк Павлов, в Баня “Старинна” от 18 ч.

Росица Обрешкова: Това не е театрален спектакъл, а проект на ЕМТФ “Сцена на кръстопът”. Идеята е да се артикулира нова пиеса специално преведена за случая от Снежина Русинова. Пиесата е изключително сложна. Авторът за съжаление не може да дойде на Фестивала. Неговият дядо е от Пазарджик и преди много години е имигрирал във Франция. Авторът има странна алюзия за България и хубаво обяснение за пловдивската “вина”. Бил е в България един-единствен път, когато са презентирали негова книга от издателство “Жанет 45”. Изключително уважаван е във Франция. Пише доста провокативни текстове, предизвикващи вълнения. Това са неща, които не са стигнали до нас. Признавам, че не го познавам много добре. Той за първи път пише пиеса. Ние няма да ви представим целия текст. Авторът се казва Франк Павлов и има голямо желание да посети отново България, но плановете не се осъществиха. Четенето на текст е малко непозната форма тук. Избрахме много особено пространство за представянето му – Баня “Старинна”. Идеята е, че отгоре има тонове вода, които всяка секунда могат да се пръснат. Идея за случайната среща, как се създават колизии, които карат хората да експлоадират в признанията си за миналото. Персонажите са особени, почти фикция. Хора, които не се срещат всеки ден. Пиесата носи любопитно послание. Аз не говоря френски, но авторът е изключителен стилист и перото му е съвършено. Във Франция има фестивал за такъв тип презентации. Актьорите, които ще презентират текста са Жорета Николова, Петър Пейков, Делян Илиев и Илияна Коджабашева.

Делян Илиев: Не приемам този текст като междинно стъпало към нещо друго, а като нещо цяло и самоцелно. Изключително любопитно ми е да се занимавам само със слово и да го изследвам докрай. Да проверя едно театрално действие само чрез говоренето – много трудно и при всички положения полезно.

Илияна Коджабашева: Както Роси Обрешкова каза – това е един хепънинг, един експеримент. Не съм сигурна дали ще стигнем до крайност. Щастлива съм, че бях поканена да участвам, защото ми предстои сериозен период на търсене.