По повод  „ЖИВИТЕ ОТ МЪРТВАТА МАХАЛА”

 

Авторът Петър АНАСТАСОВ: През 1981 година срещнах Николай Ламбрев. От тогава вярвам, че в непостижимата космогония на човешкия хаос няма нищо случайно. Моето приключение в българския театър започна с пиесата „Обещай ми светло минало”, която Николай постави тук, в Пловдив. Скоро след това отново в Пловдив той постави втората ми пиеса „От сняг помилвана душа” / в театър „София” я постави със заглавие „Маратон”/, след това дойде „Четирите посоки на света” в Театъра на армията, след това „Църква за вълци” в Народния театър, след това по мотиви от същата пиеса направихме 12-сериен тв филм и сега с „Живите от мъртвата махала” кръгът като че ли се затваря. Отново сме в Пловдив. Отново сме там, откъдето започна нашето съвместно пътуване.. Какво ще стане нататък – един господ знае. Имаме идеи, имаме намерения, но това нищо не означава. Господ мълчи, не казва.

           Някога „Обещай ми светло минало” се превърна за мене в раздяла с конформизма и правилата на раболепието. „Живите от мъртвата махала” ме накараха да осъзная безсилието на човешката самотност. Човекът е такъв, какъвто е. Иска да е свободен. Иска да е щастлив. Но над него винаги има една власт, която го унижава, която го смачква. Днес това е властта на парите. Най-хладнокръвната, най-безсърдечната, най-страшната власт. Какво ни остава? Да изтръгнем своя праведен вопъл от деветата дупка на кавала.

 

 

 

Режисьорът Николай  ЛАМБРЕВ-МИХАЙЛОВСКИ: ИЗ „НЕСПОДЕЛЕНИ МИСЛИ С АКТЬОРИТЕ ОТ ... „МАХАЛАТА”

          Човек, дошъл сам на земята, цял живот иска да намери близостта на другия. Другият – като топлината на майчината утроба. Но този стремеж е просто път. Имаш и пак търсиш, вървиш. Достигаш. Стигаш до някого и в миг те обхваща ужасът, че не това е, което си очаквал. Идва съмнението, че и ти самият не си това, което са очаквали от теб. Ти  самият не си в очертанията на святото, единственото в очите на другия. Болката те залива. И пътят отново се отваря пред теб. Болката обикновено е толкова силна, че те задушава. НО СЕГА ТИ ИСКАШ ДА ДОСТИГНЕШ ДО СЕБЕ СИ. Да откриеш себе си. И затова поемаш пътя и тръгваш и в мрак дори. С тиха молитва дълбоко в сърцето. Откриеш ли другия, ще откриеш себе си. Търсиш близостта на другия, за да надникнеш в себе си. Да отхвърлиш страха, че си сам. Не хленчиш, не подсмърчаш. Вярваш. Кой беше казал: „Аз не искам да вярвам, искам да живея!” Не. Не е вярно. Игра на думи. Живееш, ако вярваш. Иначе си приключил. Вярваш, защото сутрин отваряш прозореца и търсиш светлото на изгрева, за да промълвиш: „Нека бъде! Вярвам!”