КАКВО ЛИ СЕ СЛУЧВА В ТРИ ДЪЖДОВНИ ДНИ?

 

Никой не обърнал особено внимание през последните десетина години на превода на Харалампи Аничкин на номинираната за „Пулицър” пиеса на Ричард Грийнбърг „Три дъждовни дни”. А пиесата е една от най-хубавите , които съм чел в последно време, казва постановчикът й Владимир Люцканов.

Ричард Грийнбърг, както и пиесата му „Три дъждовни дни”, се представят за първи път в България на сцената на Театър 199 „Валентин Стойчев”. Няма определен жанр, просто „вкусна смесица”, „дълбока психология”. Исках представлението да бъде като филм, казва режисьорът, да бъде пестеливо. Това може да се случи навсякъде, разбира се, в страна на определено ниво на развитие. Във всеки случай представя мноопластовостта на живота в Ню Йорк, но е възможно да се случи във всеки друг голям град. Всеки от тримата актьори играе по две роли. Действието се развива сега и през 60-те години. Какво казват тримата изпълнители – Койна Русева, Захари Бахаров, Малин Кръстев? Елитарен текст, S-класа, тип шампионска лига. Удоволствието личи, макар че актрисата е по-пестелива в отговорите си, нейните колеги, без да влизат в подробности, все пак отварят малко завесите.

ПРЕДИ „ПСЕВДОМОРАЛИТЕ” И „ТАПЕТИТЕ НА ВРЕМЕТО”

 

 

„Псевдоморалите” е по романа на Ингмар Бергман „Лични разговори”, но това не е драматизация на целия роман, а по-скоро сценарий на режисьора Валерий Пърликов по интересуващи го теми и текстове. Или както казва самият постановчик, романът на Бергман е до голяма степен драматизиран тенденциозно. Действието се развива в пасторско семейство, нарушена е целостта на семейството, налице е изневяра с много по-млад мъж, подготвящ се за пастор. Покаянието и изповедта са заместени с „лични разговори”. Препращайки смислово към средновековния театрален жанр „моралите”, представлението проблематизира истината, доброто и злото, отказвайки се от еднозначни решения /оттам и назиданията му са „псевдо”/. Спектакълът използва мултимедийни елементи, оставайки в естетиката на драматичния театър. Представлението е съвместен проект на Фондация „Любен Гройс” – София и Драматичен театър – Ловеч, осъществен с подкрепата на Министерството на културата на Република България.

Валерий Пърликов е ученик на проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев, има докторантура по театрознание, преподава актьорско майсторство в Театралния колеж „Любен Гройс”, поддържа Ателие за сценични стратегии, което има свой сайт.

 

Актьорът Николай Чилов, който изпълнява ролята на Хенрик, преведе смисъла на случващото се на сцената като „клюки под юргана”. Любопитна подробност от работния процес е, че режисьорът е създал предварителните натрупвания у актьорите с прожекциите на 20 филма и прочита на 3 книги. В работата си със своите студенти по актьорско майсторство той използва и по-нетрадиционни техники, като хипноза, медитация, молитва и т.н.

 

С неподправена радост и почит беше посрещната в двора на Драматичния театър феноменалната българска режисьорка и доайен в театралната ни режисура Юлия Огнянова, чийто спектакъл ще видим тази вечер на Голяма сцена. „Тапетите на времето” е замислен още приживе на големия български поет Константин Павлов. След неговата кончина на Юлия Огнянова й е било нелеко да продължи.

Тя си спомни с много топлота за нейните пловдивски периоди. В Пловдивския куклен театър през 60-те години на миналия век, поканена от покойния Ешуа Бело, тя е поставила култовите и етапни за развитието на кукленотеатралното изкуство спектакли „Фригонела” от Евгений Шварц, „Петрушка” по музика на Игор Стравински, „Мистерия Буф” по Маяковски. И тя, и зрителите си спомнят времето, когато в Пловдивския драматичен театър през 70-те години на ХХ век работеха като режисьори тя, Любен Гройс, Иван Добчев...”Ръченица за окарина и бас” и  „Изкачването на Фудзияма” са паметни спектакли. Макар и на солидна възраст/Юлия Огнянова е родена през 1923 година/, тя притежава свежа памет. Разказът й за актьори и художници, съставили културната слава на Пловдив през втората половина на ХХ век, представлява интерес за съвременните поколения и театрални историци.

Тази вечер ще й бъде връчен Паметният приз на фестивала „Сцена на кръстопът”. Сред зрителите на представлението ще бъде и посланикът на Украйна в нашата страна  г-н Виктор Калник.

 

ЗА БЕРГМАН, ДЕСИ ШПАТОВА И ПАЗАРДЖИШКИЯ ТЕАТЪР

 

На втори ноември Пазарджишкият театър „Константин Величков” ще отпразнува 40-годишнината от новото начало на професионалния театър в града. Не е съвпадение, че точно изминалият театрален сезон с редица свои постижения показа едно възвръщане на старата му слава, Пазарджишкият театър зае отново подобаващото му се място в театралната карта на България. Малък град, но театър с голям ръст, с голяма театрална снага, започна да рисува портрета на своята трупа директорът и режисьорът Владлен Александров. Той припомни номинации и награди „Аскеер” и „Икар”, отличия от фестивала във Враца, представянето на трупата на различни форуми в Котор,Черна гора, и Охрид, Македония, на „Варненско лято” и прочее, подчерта редовното участие в селекциите и афиша на ЕМТФ „Сцена на кръстопът”. От една година в театъра работи като драматург известният Константин Илиев и новият сезон ще бъде доминиран от постановката на три негови творби. На 8-ми октомври е премиерата на забележителната му пиеса „Нирвана”, постановка на проф. Иван Добчев, с Ирмена Чичикова и Христо Бонин в ролите. На 2 ноември ще бъде премиерата на „Музика от Шатровец”, постановка на проф. Маргарита Младенова – пиесата е позната от забележителния спектакъл преди 36 години на Любен Гройс в Благоевградския театър. Третото заглавие, което ще има премиера през ноември, е единствената пиеса на Константин Илиев за куклен театър – „Цар Шушумига”, постановка на известната Катя Петрова.

Хитовото заглавие на изминалия сезон е донеслото най-много номинации и отличия представление на режисьорката Десислава Шпатова „Изкуството да смиташ боклука под килима”, но сред театралните събития, отбелязани от критиката и публиката, са и „Женитба” от Н. В. Гогол на реж. Гаро Ашикян, и „Горски дух” по А.П. Чехов и „Аз също съм Катрин Деньов” от съвременния френски драматург Пиер Нот,  и двете са постановки на работилия във Франция български режисьор Владимир Петков.

Силата на Бергмановата драматургия, включват се и актрисите Росица Александрова и Диана Досева, е в това, че текстът звъни, всяка реплика отеква у зрителя. Всъщност, силата му е в неговата простота, той ясно говори за вечните проблеми на човека. Такъв е и подходът на режисьорката към този тип драматургия – много личен ход/код е намерила тя за да отгледа този текст и да го превърне в театър. Заглавието „Изкуството да смиташ боклука под килима” е от една фраза на Бергман в неговия сценарий „Сцени от един семеен живот” и точно тя се превръща в ключ към представлението. Актрисата Росица Александрова определя Бергман като познавач на човешката душа, на човешките взаимоотношения, а работата на режисьорката като неординерна. Диана Досева я нарича приключение във време на безлюбовие, когато хората са много жестоки един към друг. Сценариите на Бергман в „Лице срещу лице” са 300 страници, тя избира само 30 и прави представлението на сезона. Към пресконференцията се присъединява и младата актриса Ирмена Чичикова, носителка на „Аскеер 2009” за главна женска роля. Тя е пловдивчанка, баща й на времето е играл в известния „Проблем 13” на Пловдивския университет. Казва, че работата с Десислава Шпатова й е дала криле и самочувствие. Предстои й да бъде Лора в „Нирвана” от Константин Илиев под режисурата на своя учител в НАТФИЗ Иван Добчев.

СТОЯНКА МУТАФОВА И ИЛИЯ ДОБРЕВ В ТРАГИЧНИЯ ФАРС „СТОЛОВЕТЕ”

 

В очакване на големите актьори Стоянка Мутафова и Илия Добрев, които пътуват отделно с кола, разговаряме с режисьора Иван Урумов. Опровергава провокацията, че не е поставял текстове на абсурдисти преди – като асистент на проф. Димитрина Гюрова в НАТФИЗ доста курсови работи на негови студенти са били и върху произведения на големите представители на вида. Самият той е поставял в Сатиричния театър една сходна работа на Маргарит Минков – „ Въведение в тяхната картина”. Проявява деликатност, не е склонен да споделя  интересни моменти от работата си с двамата актьори. Казва, че и за двамата участието им в „Столовете” е важно.У нас винаги е съществувал интерес към драматургията на Йожен Йонеско, защото тя отразява един абсурден сам по себе си свят. В един фар на края на цивилизацията седят и чакат старец и старица. Те очакват пристигането на първенците на града: Кмета, Ковача, Полковника и други, защото тази вечер, след един провален живот, старецът е решил да разкаже всичко. Пред въображаемите гости те говорят, спомнят си своя живот, в който има и кавги, и омраза, но и любов. В този спектакъл Стоянка Мутафова, която е един много интелигентен човек, е по-богата, интересна и сложна като актриса, твърди режисьорът.

 

Идването на двамата актьори създава радостна възбуда, измолваме кратичък разговор. Стоянка Мутафова се заинтересувала от пиесата на Йонеско още преди години, когато бил жив Методи Андонов и проектирали той да я постави, а тя да изиграе Старицата. След това такова намерение имали и с режисьора Младен Киселов, но той пък заминал за Щатите. Исках да се разделя със Сатиричния театър по един сериозен, достоен начин, предишната ми роля не ми даваше тази възможност, споделя великата българска актриса. Продължава да има опасения как пиесата и нейното изпълнение се възприемат от публиката, защото напоследък се ходи в театъра за да се търси евтиното, повърхностното забавление. Винаги се притеснява преди спектакъл, защото се отнася сериозно към работата си. Да, смеем се, казва и Илия Добрев, но забавлението е обикновено след спектакъла. Тя веднага се съгласила да работи именно с него, когато й предложили от театъра няколко имена на партньори. А той споделя, че често са си партнирали в дългите години на сцената, дори в някои от случаите той е бил постановчикът.

 

ПРИСЪРЦЕ ЗА „КОЛЕКЦИЯТА”, ПИНТЪР И БЪЛГАРСКИЯ ТЕАТЪР

 

Да се казва, че спектакълът „Колекцията” е колаж от две пиеси на Харолд Пинтър е невярно, макар че у режисьора Крикор Азарян е съществувало и подобно намерение в началото, казва директорът на ТБА Митко Тодоров. В „Колекцията” ние играем измислени, фалшиви взаимоотношения, докато „Гара Виктория” е радиопиеса, по-близка е до автентичното, документалното, и режисьорът всъщност търси контраста между двете стилистики, додава актьорът Георги Кадурин. Професор Крикор Азарян е майстор в работата си с актьорите, той ги води и развива в отношението им към образа, а не използва това, което е на повърхността. Често млади актьори не харесват школата на анализа, на силната психологическа разработка на характерите, но това е много важно за развитието на собственото им дарование, казва известният актьор. Разговорът продължава върху специфичната  драматургия на нобелиста Харолд Пинтър, който неотдавна почина. За театрите и театралите той е много апетитен и ...много труден – при него има скрито действие, характери...Ако не се постави умно, представлението може да бъде скучно, защото кореспонденцията му със зрителите не е лесна, Пинтър е друг вид ребус, друг вид култура, казва Кадурин.

За популярния актьор Камен Донев работата му в този спектакъл е едно много полезно стъпало. Пиесите на Пинтър изискват силна режисура, иначе спектакълът може да се хлъзне в някаква посока и да стане пошло. Текстът е труден за игра, изисква особено чувство за хумор, изисква пестеливост на средствата... и още - актьорите да не предават спектакъла  след премиерата. Другият сериозен проблем е за партньорството – и Кадурин, и Петър Антонов, и Нети Добрева с партньорството си създават усещане за удоволствие и лекота. Тогава откриваш чара на текста, втория, третия, четвъртия план, казва  Камен Донев. Живеем във време на прочути нищожества и с този проблем на измислените герои с техните дребнави, незначителни, суетни проблеми се занимава и спектакълът. Някои хора няма да разберат смисъла му и така е редно, други ще го харесат...

Българският театър губи много чувството си за вкус, зрителите като че ли се радват повече на повърхностния театър, нашето представление не се поддава на новите явления, включва се в разговора отново Георги Кадурин.