Съни Сънински за идеята да направи „Капиталът” срещу „Няма да платим”.

Идеята беше да се направи един социален спектакъл,  който да касае времето. Покойният Валентин Стайчев-директор на театър 199, преди две години ми предложи да направя „Няма да платим, няма да платим” от Дарио Фо, но аз отказах, защото не виждах в текста нищо повече, освен една много хубава комедия, но лишена някакси от комуникация с деня, с проблемите на хората. Казах си: „Кого касае всичко това, освен, че ще се забавляваме в театъра?” И едва след две години ми хрумна,че мога да събера една така бравурно- комедийна структура с „Капиталът” на Маркс, като опит да разберем основите на нашето съвременно общество, и по-скоро  на икономическите закони на съвременното ни общество. Та ми хрумна да събера този сериозен проблем с тази смешна, ситуационна комедия и да се опитам да направя един разрез на обществото днес. Затова и в  спектакъла в крайна сметка противопоставих две идеологии, противопоставих две форми , два жанра. Може би, колегите ще видят в спектакъла два различни опита, на две пространства и всичко някакси беше изведено до крайност. И точно тогава вече бях мотивиран да направя спектакъла: „Капиталът” срещу „Няма да платим”. Вечната борба в крайна сметка, която от тук нататък ни предстои. Защото кризата, която много често не излизаше от нашия речник, за мен, е само началото на вечната криза, в която ние трябва да пребиваваме. Тя не е краят, а само началото. От тук нататък тя е началото на две различни, как да кажа, платформи, на два светогледа и, разбира се, на началото на класовото ни общество, което трябва да призная, работейки върху спектакъла, разбрах с цялата му сила - как ние живеем в него. То вече е факт. И ние трябва да бъдем абсолютно сигурни, че тръгвайки към демокрацията, че всъщност ние сме тръгнали към това класово общество с цялата сила и с всичките му недостатъци, с които то в момента ни връхлита. Това означава,че трябва просто да си знаеш мястото. Когато усетиш къде си и  изпиташ удоволствие именно от своята класова принадлежност,  точно тогава заживяваш добре. Някакси ние не знаехме, че демокрацията изисква разнокласови общества и всъщност всеки искаше да е някъде на върха на пирамидата, а се оказа, че мястото там е малко, и е заето. Затова и спектакълът няма за цел да бъде толкова злободневен. Той по-скоро е актуален именно с това, което ни чака от тук нататък и затова казвам, че е и социален спектакъл. За  първи път си позволих да интерпретирам идеология, която е трудно някакси да бъде преведена в действие. За мен беше любопитно, че Маркс, който е най- лявата икона в миналото, в момента ,четейки „Капиталът”, за мен е водещата дясна икона и въобще неговата промяна в пространството. Имам предвид, в икономическото, социалното и политическото пространство в момента, което за себе си преосмислям. Като артист, аз гледам на тази идеология като на чудесна база да противопоставя два светогледа.

„МУЗИКА ОТ ШАТРОВЕЦ” ОТНОВО НА СЦЕНА - 30 ГОДИНИ СЛЕД ПЪРВАТА ПРЕМИЕРА

Пиесата на Константин Илиев „Музика от Шатровец” има много сценични реализации в различни български театри в края на  70-те и 80-те години. 20 години по-късно я виждаме в репертоара на Пазарджишкия театър в постановка на Маргарита Младенова. Едно мащабно представление, в което участва почти цялата актьорска трупа на театъра. Константин Илиев е изключително доволен от крайния резултат и съвсем не крие задоволството си от съвместната работа с Маргарита Младенова. Определя я като ползотворна и приятна. Работеше се с подем, признава Илиев и е категоричен, че с добрите режисьори никога не е имал проблеми, защото добрият режисьор винаги се отнася с лекота към онова, което един автор се опитва  да каже чрез творбата си. С Маргарита Младенова известният драматург е работил в още две свои пиеси „Нирвана” и „Франческа”, постановка на Народния театър, с участието на Татяна Лолова в главната роля. Пиесата „Музика от Шатровец” е писана в началото на 70-те години и в сегашната реализация са били отстранени текстове, които са връщали нещата към конкретната историческа епоха,защото действието се развива през 1942 година. Естествено зрителят веднага разбира времето, но някои неща  са били твърде много свързани  с епохата и това е наложило всъщност тяхното отстраняване. Поради липса на достатъчно актьори в трупата  са отпаднали и някои от епизодичните образи, без това, разбира се, да се отразява  по какъвто и да било начин на текста като цяло. Крайният резултат ще видите сами, гледайки „Музика от Шатровец”. На срещата с пловдивските журналисти известният драматург сподели  накратко и своите виждания за българския театър днес. С болка отбеляза, че в него днес не се случва кой-знае какво. „Днешният български театър е беден, но  не в онзи смисъл, който познаваме от книгата на Питър Брук „ Бедният театър”, а съвсем в буквалния. Оскъден, просешки театър. Театър, който ,примерно, няма пари за да размножи пиесата, която трупата репетира. Ползва се обратната страна на вече разпечатани листове. Това говори за недопустими вече неща. Една страна, която не обръща внимание на културата, според мен не води правилна политика”, убеден е Константин Илиев.

МЛАД АВТОР ПРЕДПОЧИТА САМ ДА ПОСТАВЯ ТВОРБИТЕ СИ

„Да потърсим , да открием, да подкрепим новите практики на театралното писане в Европа”  е темата на уъркшопа, който е част от съпътстващата програма на 14-тата „Сцена на кръстопът”. Той се осъществява с подкрепата на Corps de TeXteS Europe. Координатор на проекта е известната в България френска режисьорка Мариан Клеви.  Фредерик Зонтаг, един от тримата интепретатори,  е съвсем млад автор. Завършил е Френската консерватория в Париж,специалност „Драматично изкуство” през 2001 година. Веднага след това основава своя театрална компания и започва да поставя собствени тестове. Междувременно работи и като актьор, и режисьор. Пиесата  му „Нахлуване”, върху чиято реализация работи тук, по време на уъркшопа, като част от съпътстващата програма на 14-тата „Сцена на кръстопът”, вече е поставяна в Чили и Аржентина. По време на срещата на Фредерик Зонтаг с журналисти стана ясно, че вече има предложение пиесата да бъде поставена на сцената на театър „199”. Той е за първи път у нас и признава, че твърде малко неща е знаел за страната ни преди пристигането си,но сподели, че е имал възможност да види няколко български представления,участвали в различни международни фестивали в родината му. Той самият е привърженик на тезата,че е добре авторът да бъде и режисьор. Такова е и виждането на повечето млади режисьори във Франция, а именно,че може би е най-добре един автор да работи и като режисьор. В представлението „Нахлуване” участват само млади актьори, които завършват  тази година „Актьорско майсторство” в класа на Надежда Сейкова в ПУ „Паисий Хилендарски”.

Прочитът на „Нахлуване” ще се състои в Камерна зала на театъра на 22 септември от 10 часа. Вход свободен.
                                                                      Янко Атанасов

Все по - често трябва да се връщаме към големите класически шедьоври

Росица Обрешкова се представя не за първи път със своя постановка на фестивала „Сцена на кръстопът”. Сега   заглавието е „Мизантроп” от Молиер. Постановката е осъществена на сцената на Народния театър „Иван Вазов”. В момента, в който се ражда идеята да постави този текст, мнозина се опитват да я разубедят с мотива,че става въпрос за една от най-тежките пиеси на автора. Тя обаче не се вслушва  в казаното, и така се стига до реализирането на проекта. „Това за мен е мисия. Съзнавам, че този текст е тежък, съзнавам, че  българските актьори отдавна са отвикнали  от чистотата на мерената реч, но този текст е крайно необходим за българския театър”,споделя Росица Обрешкова. Тя е убедена, че  ако в най-скоро време не се върнем към големите класически шедьоври, ние няма защо да се учудваме за състоянието на нашата държава, културата на политиците, на народа,и заливането ни  с чалга на всяка крачка. С постановката на „Мизантроп” тя  потвърждава убеждението си, че ако хората на театъра не се върнат настина  назад, не се опитат да вдигнат  публиката до равнището на тези шедьоври , то ние сме напълно загубени като нация. „Това е изключително критичен текст и болезнено съвременен. Острото, критично перо на Молиер е много предизвикателно и наистина ни кара да се замислим сериозно над това- къде се намираме и какво  изобщо се случва с нашето развитие”, казва още режисьорката. За предизвикателството да постави „Мизантроп” от Молиер добавя: „  За мен това настина беше една мисия- да се върна към този класически текст. Надявам се да продължа с тази си мисия и занапред, колкото ми позволяват силите, защото ние имаме едно страдание, и това е балканизирането на всички европейски  текстове, особено що се отнася до Шекспир и  Молиер. Превеждането им на един по-смилаем и разбираем език, който обаче често стига до опошляване, в смисъл , да не би случайно публиката да не ни разбере.  Изпитанието беше голямо. Отвикването от работата с мерена реч, достигането на този текст, осмислянето му , свободата, която трябва да се постигне, е трудно нещо. Какво се е получило и до каква степен сме успели в тези си намерения, ще каже публиката.

                                                                            Янко Атанасов.

„ЧАСТНА ПРОЖЕКЦИЯ” - ДИСЕКЦИЯ НА ФРЕНСКОТО СЕМЕЙСТВО

Пиесата „Частна прожекция” от Реми де Вос е първата продукция на уъркшопа, включен в съпътстващата програма на 14-тото издание на  фестивала  „Сцена на кръстопът”. За пиесата режисьорът Пламен Панев споделя: „Текстът е блестящ, защото в него има нещо изключително оригинално, което аз в първия момент не забелязах, но с няколкото дни на репетиции усетих. Какво? Това е голяма дисекция на френското семейство в частност, на  семейството в 2000 и еди коя си година, изобщо  на тезата, че семейството  се разпада като социална група. Всъщност то вече се е разпаднало, но  изкуството този път закъсня. Изкуството не предупреждаваше, че семейството изчезва, а сега констатира. Семейството изчезва до такава степен, че тук има парадоксални твърдения. Те са в областта на това, че в най-малката социална група диалогът е уникален. Според автора, всъщност  няма диалог, т.е това са твърдения на различни хора-мъжът и жената. Те са две различни планети и  не могат да разговарят, защото имат различен речник, различни слова,цели и средства за тяхното постигане. И когато се срещнат тези непредвидими хора, просто защото тяхното слово не може да се преведе, те стават абсурдни, и от там се стига до  една абсолютна трагедия. Трагедия в бита. Тя вече се е разиграла в бита, а чрез текста на този много добър автор  и в изкуството”. Това, което отличава французите от нас, според Пламен Панев, е  преповдигнатостта на тяхното лицемерие. И е категоричен, че за  една нация не може да се говори така общо. По-голямата част от французите, поради изключително доброто образование и култура в развитието на времето са започнали да използват поведенческата култура, която прикрива липсата на образователен ценз, например. И така ти просто не можеш да разбереш дали един човек примерно е барон, със синя кръв, или просто се прави на такъв. В семейството е почти същото, казва режисьорът. Това, което той е забелязал, е, че там тонът в повечето случаи е изключително любезен, а отношенията всъщност са като в касапница. Впрочем по подобен начин стоят нещата в повечето европейски държави. Не само във Франция. Но в случая имаме един блестящ автор, който прави дисекция на френското семейство, а всъщност ни показва какво следва за всички нас като взаимоотношения, добавя Пламен Панев.

Руми Николаева, помощник на координатора на програмата френската авторка и режисьорка Мариан Клеви, представи заместник директорката на Общинския театър в белгийския град Лиеж Вероник Стас. В Лиеж през следващата година ще се състои среща на екипите, участници в проекта „Тялото на текста”, от петте европейски страни. Сред групата от България ще бъде и драматургът Захари Карабашлиев.

На днешната пресконференция и режисьорът Алексей Кожухаров представи работата си по пиесата на британския автор Денис Кели „Дебрис”.
Тя ще бъде показана на 21 юли от 10 часа в Камерна зала на Драматичния театър.