22 септември, Драматичен театър, 19 ч.

Народен театър „Иван Вазов”

„Вишнева градина” от А. П. Чехов

 

 

 

Постановка Крикор Азарян

Режисьор Гаро Ишикян

Превод Венцел Райчев

Сценография Марина Райчинова

Хореография Мила Искренова

 

Участват Мария Каварджикова, Ани Пападопулу, Радена Вълканова, Валентин Ганев, Деян Донков, Захари Бахаров, Марин Янев, Рени Врангова, Валентин Танев, Петър Попйорданов, Христина Караиванова, Наум Шопов, Владимир Карамазов

Номинация  „Икар 2010” за главна мъжка роля на Деян Донков

Номинация за „Икар 2010” за сценография на Марина Райчинова

Номинация „Аскеер 2010” за водеща мъжка роля на Деян Донков

„Аскеер 2010” за водеща мъжка роля на Деян Донков

Проф. Азарян, вие за трети път /първите два – 1974, 1995 г./ поставяте „Вишнева градина”. Казвате, че сега е време за Чехов, защо?
- В Чеховите пиеси има пластове, които ни карат да си мислим, че са написани днес. И докато при повечето съвременни автори винаги се чувства пристрастието към една или друга гледна точка, великият Чехов разглежда нещата с очите на лекар, който прави епикриза на обществото. В този смисъл той се отличава от всички останали писатели. Ние живеем в един крайно поляризиран свят, в един свят, в който съществуват всички изявления за лоялност, демократичност, но това не прави истината по-ясна. Напротив, като че ли цялата тази многогласност все повече ни отдалечава от разбирането откъде тръгва истината. А сухото диагностициране на Чехов изправя човека наистина пред дилемата кой е правият и защо така се е случило. Той прави нещата предизвикателни – тревожат ни, карат ни да мислим, сами да търсим отговора.

- На финала вмъквате нов персонаж – едно дете, което сякаш олицетворява началото или продължението на живота. Защо решихте този път пиесата да не звучи толкова минорно?
- Защото не е важна физиологията на смъртта – как ще бъде артикулирана, как ще бъде изпълнена от актьора. В нашата постановка Наум Шопов страшно аскетично пресъздава тези последни минути на отиващия си Фирс. За мен беше по-важно по някакъв начин финалът да затвори кръга от основната тема в пиесата – за промяната. Едни хора идват, другите си отиват. В това е и философията на живота, неговата същност. От една страна, звучи обнадеждаващо, от друга страна, в това има и нещо жестоко. И това е хубавото – детето разбира, че там някъде, зад вратата, се е случило нещо, но за него е по-интересно кончето, което не е имал никога дотогава. Сега му се удава възможността, макар и привидно, да препуска към очакващия го живот. Разбира се, без да подозира, че накрая предстои онова, което преди минути се е случило от другата страна на вратата.