21 септември, Драматичен театър, 19 ч.

Народен театър „Иван Вазов”
„Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан

 

  



Превод Веселин Ханчев
Постановка Стефан Москов
Сценография Чавдар Гюзелев
Костюми Свила Величкова
Музика Антони Дончев
Участват Деян Донков, Ана Пападопулу, Владимир Карамазов, Димо Алексиев, Теодор Елмазов, Виктория Колева, Сава Драгунчев, Христо Терзиев




В последните представления на Москов има винаги един ясно положен конфликт между високата култура, съхранявана от света на изкуствата, и новата простащина на света на чалга-културата и селските знаци на българщината. В „Сирано дьо Бержерак” този път той е въплътен в конфликта между въображаемата фигура на поета Сирано (Деян Донков) и реалния герой на новото време, красивото напористо момче от село Кристиян (Владимир Карамазов). Роксана (Ана Пападопулу) е само „стръв”, нужен фабулен връх на любовния триъгълник и символ на обекта на желанията, на пълнотата на любовното чувство, но не и реален, пълноценен в представлението образ. Впрочем, най-пропадащ, най-изневеряващ и на добрия вкус, и на познатите иронични игри на Теди Москов, тоест, буквален и лишен от иронична дистанция е именно образът на Кристиян дьо Новилет.
Но всъщност единственият образ, който интересува режисьора, е Сирано, а образите на другите са само сенки в неговия свят. В него той язди собствения си нос като кон, превръща го в нос на кораба на мечтанията си и пр., и пр. Този свят е въображаем, хартиен, красиво-абстрактен и затова декорът на Чавдар Гюзелев само го загатва с черно-белия си графичен рисунък и го „отваря” чрез „процепи” към ключовите сцени на действието – най-красивите и оригинални сред тях са например носовете в профил и фас или ключалката (на мъжкото сърце) във формата на женска фигура. В този свят, подобен на оригами-творение, Сирано е сам „хартиена” фигура, а костюмите на Свила Величкова иронично си играят със странните птици от фантазиите му.
В крайна сметка, Сирано е сборен образ между Дон Кихот и Пиеро, хартиения войник и дървения Пинокио, марионетката на нежните чувства и мускетарите. Детинската невинност на поета, дълбоката тъга на несподеленото чувство с Роксана Деян Донков показва неочаквано минималистично, пестеливо, игрово, само с прекрасния контур на клюмналата сякаш фигурка на дървено човече от красивия свят на марионетките, рицарски борещо се за любовта си, което буквално глътва езика си, когато тя е пред него. Въведен в една съвсем нова за него естетика на игра, Деян Донков великолепно работи в нея, създавайки чудесния лирично-самоироничен образ на Сирано дьо Бержерак. Това без съмнение е неговата роля. И е сред най-добрите му роли изобщо.
Сирано е лирическият герой на Теди Москов, а защо не и алтер егото на неговия игрови неоромантизъм. А големият нос на прочутия романтичен герой на Ростан, колкото и да е непривлекателен в света на пластичната хирургия и бодибилдинга, ще остане запазената марка на битката му с мелниците на напористата простащина. 
Виолета Дечева, в. „Култура”