Цветана Манева на премиерата на книгата си: Животът ми е с огромен диапазон – от бурлеска до антична трагедия

IMG 9327Аз няма да сядам и ще стоя пред вас права. Не защото съм претенциозна или защото искам да излеждам по-висока от Яна Борисова и Юлиан Вергов. Ще стоя права от уважение. Затова, че сте тук. Приемам го като особено признание към мен. И най-вече затова, че тук е моят роден град. Всичко, което се е случило с мен, всичко, което съм била, всичко, което съм станала, всичко, което ще бъда, колкото ми е отредено, е тръгнало оттук. Невероятно щастлива съм, че се намирам в Пловдив.
Вчера, след като излязох от блока, в който живее цялото ни семейство - снаха ми, племенниците ми, техните деца, минах през училище „Душо Хаджидеков”. Това е училището на моето начално образование. Иначе учех в образцова политехническа гимназия „Лиляна Димитрова” и имам сертификат за шлосер четвърти разряд.
Училище „Душо Хаджидеков” е прекрасно поддържано, същото е, не са променили нищо в сградата. Само че по времето на соца, в който съм израснала и учила, не беше червено. Не говоря за политика, просто споделям, че ми направи впечатление. Така или иначе ние винаги сме нащрек какво се задава – синьо ли, червено ли, но е противно на вкус, както се казва.
Дворът на училището е същият, тогава само не беше асфалтирано. Имахме някакъв ритуал да го почистваме и изравняваме, да го тъпчим с крака, за да бъде равен. Не очаквах, че ще се развълнувам толкова.


Предстои ми да дам интервю, в което да разкажа имам ли будител и кой е той. Да, имам будител – това е другарката Танкова, началната ми учителка в училище „Душо Хаджидеков”. Една прекрасна дама - достолепна, с прическа, вдъхваща респект. Проблемът беше, че смятах, че в училище губя доста много време. Часовете дълги, дълги, времето минава бавно, бавно… Непрекъснато гледах през прозореца. После ставах най-нахално. Вземах си дървеното куфарче, тогава ходехме с такива, минавах покрай другарката Танкова и се запътвах към вратата. Тя ме пита: „Цветана, ти къде”.
А аз ѝ отговарях: „Аз си отивам, защото ми омръзна”. Тя ми отвръщаше: „добре”. Оттам нататък какво ми оставаше – всеки път, когато исках да си тръгна, си тръгвах. Другарката само ме поглеждаше и ми даваше знак да не говоря, за да не преча на другите. Не знам колко пъти се повтори това. Спомням си, когато ме извика и каза: „Много те моля, не казвай, че не ти е интересно, не го споделяй с другите деца, всички го знаят. Тихичко ставай и излизай”.
През това време се срещнала с моите родители, обяснила им какъв проблем съществува и ги зарекла да не се намесват. Че тази работа, за да се оправи, трябва да ѝ гласуват на нея доверие. Нищо не разбрах от родителите си, те си контактуваха, имаше заговор срещу мен. Дори не усетих, че съм била подложена на изпитание.
Да гледаш през прозореца е много интересно. Сега дърветата не мога да ви опиша колко са големи, стигат до покрива като че ли. Тогава бяха още млади фиданки. Прехвръкваха врабчета, скачаха от клон на клон. Интересно беше, по-интересно от всичко друго.
Но другарката Танкова прекъсваше моите наблюдения: „Цветана, можеш ли да ми кажеш какво казах преди малко?”. И аз го казвах. Няма нищо чудно, не съм някакво чудовище. Просто вниманието ми се е разделяло – гледам, но и ушите ми слушат. Тук беше изумлението на другарката Танкова. Оказа се, че го е споделяла с родителите ми. Не съм медицински случай, не са ме изследвали за това. Когато разбра, че слушам уроците, тя се успокои. Разбра, че е въпрос на чисто нейна работа да концентрира вниманието ми върху материята, която се преподава. И започна да ми дава задачи – да илюстрирам наученото по някакъв начин, както намеря за добре, както ми диктува въображението.
Та така аз изпълнявах поставените задачи от другарката и това, което ми диктуваше въображението, аз го изигравах. И така се справихме за три месеца със ситуацията, станах нормална като всички. След като се оправих, другарката Танкова не разчиташе на моето въображение. Но тя го подхранваше цели три месеца.
След това в гимназията, когато почнахме да пишем теми по литература, аз пишех най-хубавите. Разменях ги с един мой съученик Васил Фурнаджиев срещу решените задачи по математика. Това се казва бартер.
Тази фраза „както ти диктува въображението” никога няма да я забравя. На мен въображението ми продиктува невероятни неща, че направи живота ми толкова разнообразен. Не казвам щастлив, но разнообразен, с диапазон от бурлеска, та почти до антична трагедия.
Та такава съм аз. За мен будителят е тази учителка, която успя да открие в мен, че имам въображение, а то в бъдеще може да ми бъде много полезно. И се оказа така – в професията ми въображението е много полезно. В живота – също, защото успявам да си доизмислям хората, които са с мен и около мен. И не да си ги измислям за свое удобство и изгода, а се си представям как растат, какви стават, с какво се занимават. Те се превръщаха в мои близки, започнах да опознавам хората по-добре. И започнах да им се доверявам.
Не загубих доверието си в хората, въпреки че повечето от тях безусловно не го заслужават. Но това не ме занимаваше, аз продължавах да си ги доразвивам и доокрасявам. Продължавах да намирам нещо прелестно и неповторимо в тях. И така мисля, че успях да се опазя.
В живота ми се случиха много неприятни неща. Няма да започна с трагедията, която се случва на всички – загубата на родителите. Тя държи дълго. Случиха ми се много предателства, доста голям натиск върху мен. Успях да издържа, мисля, че отстоях да бъда себе си. Мисля, че рано се открих и не ме беше страх да се заявявам. Знаех защо съм на този свят, какъв е смисълът на съществуването ми. Знаех какво трябва и какво не трябва да правя. Оказа се, че не е толкова сложна и ще ви го споделя.
Аз се заклех пред себе си, че никога няма да стана жертва на собствения си живот. Каквито и да са обстоятелствата, аз няма да бъда жертва, а просто герой!
Много благодаря на всички, които са написали толкова хубави думи за мен. Не че не съм очаквала такова отношение в професията. Ние артистите сме такива – говорим си, закачаме се, прегръщаме се. Но заради това, че си работиш ролята и работиш с режисьора, вършиш работата си както трябва.
Не се замислях, колко много добри чувства са ме заобикаляли. Никога не се замислих как ме възприемат. Може би е било тъпо и глупаво, но не съм го правила.
Всяка сутрин се гледам в огледалото. Научих го от Любен Гройс: „Сутрин се погледни хубаво в огледалото и кажи „е, това е моето лице”, защото аз сега се поглеждам и си казвам: „е, сега от това трябва да направя лице”. Достигнах неговата възраст и заставам пред огледалото, усмихвам и си казвам: „е, това съм аз”. И нищо не правя – нито на лицето си, нито на лицата, освен невероятна хигиена.
Много благодаря за добрите думи в книгата. Когато обсъждам себе си, не съм мазохист. Все се опитвам да се харесам и естествено преувеличавам себе си. Някои неща, който ме тормозят и са ме наранили, се старая да ги отхвърля, да ги забравя, защото се опасявам да не се натрупа у мен злоба.
Играх в пиеса на Калин Донков, свързана с прошката. И той казва: „за да простиш – трябва да забравиш”. Аз това правя. Старая се да забравя, всичко което се е опитало да ме нарани, да ме стъпче, и на всичкото отгоре да изкара дивиденти от това.
И когато прочетох писмата до мен, поместени в книгата „Тя. Цветана Манева”, аз се ядосах на себе си, че съм пропуснала толкова обич и добри чувства около себе си, и съм бягала от хората. Може би те не са изразявали така открито чувствата си.
Разбрах, че трябва да се научим ад изразяваме чувствата си, а не да ги потискаме. Да не се срамуваме от това, че сме емоционални, защото когато гледаш с добро чувство човека срещу теб, той никога няма да ти се озъби. Отнемаш му причината да бъде зъл. Зарекох се да изтърпявам, да изтърпявам, просто съм възпитана от католичка. Тя казваше ,че никога не трябва да отвръщам. Трябва да стисна зъби, бавно да се обърна и да си тръгна. И какво друго ми остава?
Един ден аз просто бавно ще се изправя, ще стисна зъби, но вече с мисълта, че съм получила много обич, защото и много съм дала, ще се обърна и тихо ще си тръгна. Така ще направим всички – нека да е с усмивка. Това ще стане, само ако в живота сме се научили да се усмихваме.
Ако съм ви натъжила, извинявайте, но заради това, че съм тук, че това е моят роден град, исках да ви споделя.
Струва си да опитаме всички ние да започнем да се учим да се обичаме, иначе няма да се оправим в тази бъркотия, в която сме.
Българите нямаме вроден инстинкт на състрадание, но трябва да си го изградим. Тогава животът ще стане по-красив и ведър.