ТЕАТЪРА ГОРДОСТТА

 

Театърът е невъзможност, несбъдване, контракция на сълзата или може би всичко, което се е спотаило след времето. Той е онази версия на живота, в която винаги само сънуваш, бълнуваш, шептиш в годините или презареждаш календарите. Той е пристъп на спасение и отчаяние, продължение на усмивката, прилив на нежност и вик, реквизит на тайните и мълчанията ни. Той е пълна, тотална, кардиологична конструкция на тъгите ни, които винаги ще бъдат повече от нас самите. Но и светлина, блян, надежда, опакована в грим, взор към копнежи, упои, към небесното. Театърът е някъде в стъпките на вятъра, в сянката на месечините, в пледоарията на дъжда, в меланхолията на свенливи залези. Но и в нашите неврони, функции, катарзиси, своеволия, депресии, възторзи. Той е резен, белег, хирургичен прорез в паметта ни, в бъдещето ни. Във всичко онова, което ни предстои, или сме забравили. Театърът е последната и първа версия на цялата ни невъзможност да сме тук или горе. Да сме истински или грешни, чисти или порочни, прелетни или пълзящи. Той винаги ще бъде най-величественото, прелестно, мажоритарно несъгласие с нас самите. Най-очарователната опозиция, измислена на този свят, девствен контекст, всяко наше раждане или умиране. Театърът е гордост. Гордост през сълза и усмивка, през бурлеската на мечтата, през жеста на вечността към вечното. А зад завесата остават болката, стенанието, кризите, катарзисите, бурите, преждата на сълзата., че сме толкова временни. Но - само зад завесата. Вече двадесет и четири години „Сцена на кръстопът“ е стрък, вълна, листо, бряг от тази гордост.

 

 

ДА ЖИВЕЕ ФЕСТИВАЛЪТ !

Елин Рахнев